Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Писмото, което намери под леглото ми — никога не съм го виждал. Дори не съм знаел, че съществува.
— Няма значение.
— Няма ли? — Той се заглежда в морската шир и пламтящото слънце, което хоризонтът бавно скрива.
— Ти разби сърцето на баща си — казвам аз.
Най-сетне ме слуша. Обръща се рязко, гняв оживява лицето му.
— Нищо не съм направил. Нищо. Ако баща ми предпочита да вярва на техните лъжи, вместо на собствения си син, значи сам си разбива сърцето.
Опитвам се да парирам огорчението.
— Техните лъжи — чии лъжи?
— Не се ли сещаш? — На брега лежи раковина, отдавна изкълвана до чисто от чайките. Той я подритва с голия пръст на крака си. — Кой ме обвини? Кой има полза? Ако умра, децата на Фауста ще наследят империята, нали така?
— Вероятно.
Той стъпва върху раковината, смазвайки тънките й стени.
— Аз ли съм единственият, който вижда истината под носа си? Ти не я ли виждаш? Не те ли е грижа?
Не и днес. През последните две седмици колоните на моя свят бяха обърнати обратно. Чух толкова неща, които някога щях да сметна за невъзможни, така че мога всичко да повярвам. Или нищо. До днес Константин имаше син на име Крисп. Утре просто няма да е съществувал.
Вдигам рамене.
— В края на краищата какво е истината?
Крисп се отдалечава от мен. Приближава се до водата, трепвайки леко, когато вълните заливат краката му.
— Обичах го — обявява той, говорейки на морето. — Повече, отколкото син някога е обичал баща си. Бях готов да умра за него. — Прави пауза, дишането му се успокоява. — Предполагам, че сега ще го направя.
Развързвам връвта, която стяга отвора на кожената торба, и вадя фиалата.
— Баща ти ми каза да ти дам това.
Тогава в очите на Константин се появяват сълзи, както сега в моите. Моля, моля се наум, не го прави по-трудно за мен, отколкото вече е.
Обаче животът е негов. Той поглежда малкото шишенце, но не го докосва.
— Не ме карай да правя това.
— Нима смяташ, че можеш да избягаш? Че няма да те познаят? Твоята статуя е във всеки форум от Йорк до Александрия; половината жители на Рим носят лицето ти изсечено на монети в кесиите си. И седмица няма да издържиш.
Пристъпва, натиквам фиалата в дланта му и я обхващам с моята. Като родител, който се опитва да накара детето да си изяде зеленчуците. Крисп се опитва да отстъпи, но аз го държа здраво. Донесъл съм само едно шишенце.
— Това е почетна смърт. — Лъжата оставя вкус на боклук в устата ми.
Никой от нас не вярва на казаното. Може би да си срежеш вените, защото си защитавал републиката и си изгубил, е почетно — една последна победа над твоите врагове. Да изпиеш извлек от самакитка на някакъв пуст бряг само за удобството на своите убийци, е нещо твърде различно.
— Да се самоубия, е грях пред Господ — отбелязва Крисп.
— Това си е негов проблем.
Но той не е съгласен. Умореното му лице се обръща към мен, изопнато от отчаяние.
— Гай, ти си стар приятел. Нима искаш да ми отнемеш и последната утеха?
— Не мога.
— Не искам да умра като виновен — моли се той. — Остави ми моята невинност. Единствено нея имам. — Поклащам глава, но това не го спира. — Защо, мислиш, баща ми е изпратил теб вместо някой главорез от легионите? Знаел е, че ще направиш каквото трябва.
Защото е знаел колко трудно ще бъде, казвам си аз. Защото не е могъл да понесе мисълта да бъде сам с болката си; искал е още някой да изпита същата болка като неговата. Да облекчи бремето на вината му.
С внезапно движение Крисп освобождава ръката си от моята хватка. Не го очаквам и преди да успея да реагирам, той отскача от мен, с ръка, готова да хвърли фиалата.
— И сега какво ще правиш?
Не помръдвам.
— Ако ме накараш да извърша това, не си по-добър от баща си.
— А ако ти ме принудиш? Това какъв те прави, а?
Стоим там дълго време, помежду ни няма нищо друго, освен светлина. Повече от всякога виждам баща му какъвто беше преди двайсет години: разрошена коса, красиво лице, очи, които дори сега преливат от живот.
Той протяга ръка и ми предлага шишенцето.