Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Затвори книгата и погледна доктора с присвити неодобрителни очи. Гласът й, който притежаваше очарованието на строшени грънци, му помогна много по-ясно да види в чертите й знаците на неизменна тъпота. Спътникът й стискаше коленете си още по-силно, сякаш ако ги пуснеше, щеше да го сполети проклятие. Свенсон въздъхна — не можа да се сдържи, но пък в това си състояние не можеше да е напълно отговорен за действията си.
— Каква приятна проповед — започна той. — И все пак, когато казвате Рай… — жената като че ли се стресна, че си е позволил да отвърне, — това за условията преди грехопадението ли се отнася, когато свянът бил непознат и желанията били неопетнени? Това би било прекрасно. Винаги съм харесвал тази част от божията мъдрост, че дарява на всички нас, спасените, невинността и радостта на животните, които се съвкупяват на улицата — или, кой знае, в някой вагон. Като идеята, разбира се, е чистотата на преживяването. Благодаря на бога всяка минута. Не бих могъл да съм по-съгласен с вас.
Бръкна в джоба си за цигара. Те мълчаха, но той с известно задоволство забеляза, че са се опулили от неудобство. Сложи си монокъла и кимна.
— Моля да ме извините… — И излезе в коридора.
Пушеше, гледаше през прозореца и мислеше. Двамата в купето всъщност бяха примати, идеален пример за обвързаното със сушата самодоволство. Мислите му с болка се отнесоха към; Корина и живота й в провинцията, макар че тя четеше с такова настървение, че му се струваше, че носи в сърцето си океана, защото бяха говорили точно за това… Тя все му обещаваше да му отиде на гости и да плава с кораб… Доктор Свенсон изтласка мислите си другаде, към госпожица Темпъл. Помисли си, че нейният опит в морето, на острова и по време на пътуването й насам сигурно формира онази част от характера й, която намираше за най-забележителна.
Насили се да се разходи по коридора и пак да надникне в купетата — може би щеше да открие по-гостоприемно място. Другите пътници бяха много различни — търговци със съпругите си група студенти, работници и няколко добре облечени мъже й жени, които Свенсон не познаваше, но нямаше как да не гледа с огромно подозрение (защото такъв бе светът на Лакер-Сфорца, Сонк и Д’Орканч). Освен това във всички купета като че ли имаше двойки мъже и жени — понякога повече от една, но нямаше нито един друг самотен пътник, освен вероятно в едно купе, в което един срещу друг седяха мъж и жена и явно не си говореха. Свенсон смачка фаса си на пода, влезе в тяхното купе, кимна им и седна.
И двамата седяха до прозореца, един срещу друг, така че доктор Свенсон се настани до вратата от страната на мъжа. Отново усети колко е уморен. Свали монокъла си, разтърка очи с палец и показалец и си го сложи пак, примигвайки като замаян гущер. Мъжът и жената го гледаха дискретно, без враждебността на двойката в първото купе, а по-скоро с мекия възпитан подозрителен укор, който е естествен, когато относителното усамотение на човек в обществения транспорт бъде нарушено от непознат. Свенсон се усмихна почтително и попита, все едно искаше с разговора да размаха маслинова клонка, дали познават линията Флъдмере.
— И по-специално — добави — дали знаете какво е разстоянието до Тар Вилидж и броя на гарите дотам?
— Пътувате за Тар Вилидж? — попита мъжът. Беше към трийсетте, с невзрачен костюм, приличаше на дребен чиновник. Тъмната му коса бе разделена на път по средата и пригладена, суровите бразди от гребена разкриваха блед белещ се скалп, контрастиращ със зачервеното му лице. Нима в купето бе горещо? Свенсон не мислеше така. Обърна се към жената, дама вероятно на неговата възраст, кестенявата й коса бе прибрана в стегнат кок на тила. Роклята й бе семпла, но добре ушита. Гувернантка на високопоставени хлапета? И носеше възрастта си с красива откровеност, която Свенсон намери за незабавно затрогваща. Ама какво му ставаше? Първо Корина, после госпожица Темпъл, съвкупяващите се кучета в рая… сякаш гледаше похотливо всяка жена, която видеше — и докторът се смъмри наум, че дори в този момент оглежда стегнатата извивка на гръдта й. А после погледна жената и усети леко бодване на разпознаване. Беше ли я виждал? Покашля се и отговори бодро:
— Да, макар да не съм бил там преди.
— Какво ви води нататък, господин…? — Жената се усмихна учтиво. Свенсон отвърна на усмивката й с удоволствие — нямаше представа къде може да я е виждал, може би на улицата, може би дори на гарата — и отвори уста да отговори. И в този момент, когато чувстваше, че тежкото му настроение може да се разсее, погледът му попадна на книгата с черна кожена подвързия, която тя държеше в скута си. Погледна мъжа. И той имаше такава книга — подаваше се от страничния джоб на палтото му. Това влак на някакви пуритани ли беше?