Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Какво тогава се сърдиш на мен?! — веднага ме притисна Михалис. — Не допускаш ли, че не само от Пазаити е избягала тя, а и от теб?

— Как?! — подскочих на стола. — Какво съм й направил?

Съперникът ми замълча и наведе глава.

— Додеял съм й. Така ли? — отговорих сам.

— Не ми е казвала такова нещо — по-кротко отвърна той. — На мен ми хрумна.

— А какво ти каза? Не иска ли да се видим?

— Не. Не иска да се виждате. Две-три думи да ти предам, рече. Да се махнеш… засега. На спокойствие да размисли за своето бъдеще…

— И без вас съм решил да замина! — страшна злоба ме хвана, че толкоз преча и на двамата. — Караканьоти пристига днес и утре ще отплава. С него отивам!

— Къде ще го намериш? — с любопитство ме погледнаха добре познатите, скъпи очи на стария приятел.

Казах, каквото бях чул от Ламброс Пазаити, и понечих да стана.

— Мите, чакай! — спря ме Михалис. — Така ли ще се разделим?

— Не! — отново седнах на стола. Може би заради мигновената слабост, заради мъката по нашето приятелство обидата се върна удвоена и съвсем замъгли ума ми. — Откуп ми дължиш за Зоя!

— Как?! Какъв откуп? — стъписа се той.

— Помниш ли — заговорих ядно, — помниш ли, че като се видяхме за пръв път, ти ми отстъпи чифт гълъби за два лева? Сега, на раздяла, аз ти отстъпвам Зоя топла-топла — и ти си ми длъжник! Дай две драхми — толкоз струва Зоица!

— Недей! Какво говориш?! — уплаши се Михалис от гнева ми.

— Дай две драхми — викнах като луд, — че никъде няма да замина и чудо ще сторя тук!

Носът на Михалис бавно прежълтя и без да сваля поглед от лицето ми, той бръкна в джоба си, извади дребната монета. Сложи я на масата и я плъзна към мен. В ръка не ми я даде. Взех я аз, завъртях я между пръстите си и рипнах да вървя. Плати Михалис да се пръждосам, а аз за два мангъра продадох Зоя, дето смятах, че и за съкровища няма да я разменя…

Но като минах няколко крачки по тротоара, обърнах се. Михалис също си беше тръгнал и все още отблизо аз се вгледах в обраслия врат, в костеливите рамене, в походката, в движението на ръцете му — толкоз близки, така търсени от мен, като се загубехме за минутка по главната в Пазарджик, и винаги, винаги в проклетия ни път. Но и той спря да се обърне, а аз мигом се извъртях — да не забележи, че зяпам подире му. Тръгнах бавно и пак погледнах крадешком през рамо, за да видя, че и той направи като мен — трепна и продължи. И още два пъти се засичахме ние по същия начин, но никой не се върна да се простим, докато гърбът на Михалис изчезна сред минувачите. Никога вече не го видях…

Ламброс Пазаити не ме бе излъгал — в късния следобед намерих Караканьоти на същото място, в самия край на пристанището. Отдалеч различих гемията, а и той бе забраден пак с червена кърпа, сякаш вчера се бяхме разделили. Прегърнахме се, та костите ми изпукаха. Малко бе застарял — бели косъмчета се мяркаха в мустаците му.