Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Пораснал си, Димитраки! — присви той око. — Изяде ли наследството на вуйчо си?
— А! Не си забравил… — смотолевих.
— Много лъготехте с братовчед ти, ама ви простих. Ако въобще сте братовчеди двамата. Той какво прави?
— Добре е. У Филокали служи. Сигурно ще се жени — рекох с половин уста.
— За годеницата на Пазаити?! — разсмя се Караканьоти. — Донесоха ми, научих. Не го мисли ти Ламброс. Свикнал е агънца да хруска — пак ще си намери някое…
— Не искам да знам — рекох. — А ти, капитане, ще ме вземеш ли на гемията?
— Нали съм обещал. Човек ми трябва. Утре тръгвам към единайсет. Ако ще идваш — идвай! Минутка няма да чакам!
— Преди единайсет ще съм тук! — въздъхнах. — Да се оправя само с хазяите…
Поговорихме още малко и Караканьоти вика:
— За един час имам работа в Пирея. Хайде да пазиш на борда. После ще си вървиш.
Съгласих се, разбира се. Но не един час се забави той, а чак към десет се върна. Притесних се да чакам самичък. Късно беше станало, а реших да се сбогувам с дядо Аргирис. Много му бях задължен за добрините, пък се надявах и за Зоя да науча нещо последно.
Кафенето обаче беше затворено, на прозорците — пуснати кепенци. Похлопах, повиках — никакъв отговор. Залегнала бе постройката в мрака като старо болно животно, а колко дни са й отредени, само Бог и Пазаити знаеха. Но животът й на една връв бе завързан с нейния обитател. Рухнеше ли тя, загиваше и кафеджията, умреше ли той, никой вече нямаше да се засели в нея. Почуках пак, опрях око в зирките за светлина — тихо и тъмно. Не разбрах заспал ли беше дядо Аргирис, криеше ли се или бе отишъл при внучка си.
Минах в дворчето отзад — и там пусто и тъжно. Застанах до кипарисите като предишната нощ, запалих цигара. Стълбата лежеше на мястото си, перденцето горе белееше, но милата фигура зад него се беше стопила. И аз безмълвно се простих с двамата, без укор и гняв, и макар да ги нямаше, със сенките им се разделих, както смятах, че е достойно. Повече нямаше да се върна.
XXIV
Тежка бе последната ми нощ в Пирея. Будих се, ставах да пуша, кошмари ме мъчиха. Пак ми се присъни гигантската костенурка, дето за пръв път се яви в кръчмата на Тумбата. На разсъмване се унесох в по-дълбок сън и доста се успах. Като отворих очи, веднага скочих, разпъргавих се, изметох набързо, събрах най-потребното от багажа, затичах да се разплатя с хазяина. И в десет пуснах широката крачка към пристанището.
Нямаше откъде да мина другаде освен край кафене „Византия“. Щом свърнах от пресечката, видях тълпа отпред, а двама човека стърчаха на покрива. Ясно — Пазаити бе довел работници да съборят постройката. Приближих, смесих се с навалицата. Едни ругаеха, повечето разсъждаваха кой крив и кой прав, всеки викаше и спореше с останалите, а хората на покрива си вършеха своето — сваляха керемидите и по един дървен улей ги суркаха на земята.
Долу няколко парцаливи лица също не стояха със скръстени ръце — поемаха керемидите, къртеха дограмата, изхвърляха багаж от кафенето. Вдигнала се бе цяла камара — маси, столове, кафеджийските мангали, кошници и чували с боклуци. И там, сред купа, седнал на стол и малко по малко затрупан, се виждаше дядо Аргирис — вцепенен и сякаш забравен от всички. На коленете си крепеше десетина книги, завързани с канап.
И ето ти го — откъм дворчето се показа Пазаити, сподирен от неколцина стари клиенти. Свиреп, разгорещен, личеше, че от сутринта се наддумва с тълпата.
— Разкарай се! Полиция ще викна! — крещеше той. — Сто пъти съм предупреждавал дъртия! Съдебно решение имам!
— Душегубецо! Звяр такъв!
— Има право човекът — по закон постъпва!
— Къде е сега Зоица — да види дядо си! — развикаха се от всички страни, аз също разсвирепях и си пробих път между хората.
— Ламброс! — викнах. — Ела за малко!
— Ти още ли си тук бе, диване?! — вресна той, ама аз го дръпнах за ръкава и го отмъкнах настрани.
Една част от парите на Клио Филокали бях проиграл оная вечер, но повечето стояха, на топка ги държах в джоба си.
— Вземи това! — подадох му ги. — Остави дядо Аргирис! Нареди да върнат багажа и да сложат пак керемидите!
— Я се махай! — отблъсна ме той. — С тия пари ми доведи Зоица — тогава ще приказваме!
Напсувах го яката и си погледнах часовника — Караканьоти нямаше да чака. И точно в тоя миг всички забелязахме Теодорос Ликудис. Не знам в тълпата ли стоеше, сега ли бе дошъл, но никой нямаше да му обърне внимание, ако не беше стрелял над главата си. След гърмежа всеки звук пресекна и в тишината се чу глухият му глас: