Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Така ли?
— Пострадал на четиринайсетгодишна възраст и започнал да накуцва с левия крак. Разпитахме го подробно през 1945-а. Разпита водихме аз и Конрад Фанебюст — юрист по образование. Нищо. Нито дума. Никакво признание. Държахме като коз и друга следа — три от куршумите от убитите с пистолет. Всички бяха застреляни с „Лугер 505“ — немско оръжие. Арестувахме Юллвен през 1945-а в един жалък пансион в Нурднес, но в стаята му не намерихме нищо. Неговите родители бяха умрели отдавна. Нямаше семейство. Стопанството на Юллвенови принадлежеше вече на други, но въпреки това го претърсихме основно, метър по метър и дъска по дъска. Пистолет не намерихме. Кой знае къде го е хвърлил — на дъното на Воген или другаде. Така не открихме и Ротеифтен.
— И това беше краят?
— Зарекох се, че няма да се дам. Водех подробни бележки за всичко чуто относно Ротеифтен. Следствието беше приключило отдавна, но аз го продължавах на собствена глава, с по няколкогодишни прекъсвания чак до 71-ва година.
— Какво се случи тогава?
— През януари на 1971 година намериха мъжки труп с жестоко обезобразено лице в най-отдалечената част на Нурднес. Въпреки това го идентифицираха. Беше Харалд Юллвен.
— Ти видя ли го лично?
— Не видях нищо определено. Същата структура на тялото, но вече остаряло, същият дефект на крака, ала лицето бе ужасно непознаваемо.
— Кой го идентифицира?
— Жената, с която бе живял.
— А този случай изясни ли се?
— Кой да го изясни? Нещо повече — мисля, че не се постараха особено да разкрият това убийство. Два месеца по-късно излязох в пенсия, а разследването още се протакаше. На практика това означава, че ако не изникнат нови, заслужаващи внимание обстоятелства и улики, следствието ще потъне в забрава. Доста хора тогава отсъдиха, че някогашни борци от Съпротивата са го екзекутирали и тези, които приеха една подобна версия, не бяха малко.
— Значи Ротеифтен е получил в края на краищата наказанието си, ако той действително е бил убитият.
Лицето на Ялмар Нюмарк беше почервеняло. Очите му продължаваха да претърсват заведението, сякаш и сега той преследваше човека, когото са наричали Ротеифтен, или неговия призрак.
— Слушай — подех отново. — Каква е връзката между всичко това и пожара в „Пофугл“?
Той се наведе към мен:
— През 1953 година Харалд Юллвен бил назначен в „Пофугл“ като куриер.
— Като куриер?
— Да. Не му е било лесно да си намери работа в първите следвоенни години, след като излязъл от затвора. Устроили са го чрез службата за настаняване на безработни.
— Ти смяташ ли, че… Възможно ли е да е имал нещо общо с пожара?
— Ще се съгласиш, че има поразяващо съвпадение. Пожарът окачествиха като нещастен случай. Ако е бил дело на Харалд Юллвен и ако Харалд Юллвен наистина е бил Ротеифтен, то той е постигнал своя „връх“: петнайсет овъглени трупа.
— Но какво е щял да спечели от това?
— Може да е бил обзет от неистова страст за кръвно отмъщение — срещу обществото, срещу хората, които се бяха борили за свобода… Или просто е свършил някому работа.
— Смяташ ли, че някой би могъл да му заплати за такова злодеяние?
Ялмар Нюмарк ме погледна, стиснал зъби.
— По време на пожара Харалд Юллвен бил един от героите. От онези, които се върнали обратно в морето от пламъци, за да спасят други. Получил няколко малки обгаряния, но го споменали в почетния списък на проявилите храброст. С това някак не напомня ли за хлъзгавата риба, която аз и Фанебюст разпитвахме през 1945-а?
— Разбирам. Значи тези свои подозрения искаше да споделиш с мен вчера?
— Подозренията ми са следните: първо, че Харалд Юллвен и Ротеифтен са едно и също лице. Ако това е вярно, не е изключена възможността той да е имал пръст в пожара. Все недоказуеми подозрения, въз основа на които никой съд в света, не само в Норвегия, не би могъл да произнесе присъда. Разпитахме Юллвен отново, но ситуацията през 1953 година бе доста по-различна от тази през 1945-а. Принудени бяхме да се държим по-внимателно, а Юллвен този път беше и агресивен. Оплакваше се, че го преследваме. Признаваше, че някога е сгрешил, но че в името на справедливостта не би трябвало да го тормозим до края на живота му, след като вече бил изтърпял наказанието си.