Докато смъртта ни раздели

После го пренесохме отново в района около Берген и в продължение на четири месеца той ръководеше нелегалната съпротива от легло въпреки тежките усложнения, които получи вследствие на счупването на крака си. Всъщност той никога не се оправи напълно.

Бях нещо като шеф на безопасността на бойната група. Предприемах разузнавателни акции. Имах опит в тази област от работата си в полицията малко преди войната, но през войната работех извън службите и. Именно по време на тези акции попаднах на следите на Ротеифтен.

— Кой или какво е Ротеифтен?

Видях го, че отново се е пренесъл някъде надалеч. Вестникът висеше вяло в ръката му.

— Представи си за миг Берген през войната. Затъмнен град. От време на време — грохот от експлозия, шум от преминаващ германски автомобил или чаткане на ботушите на патрул. Внезапно започваше да вие сирената. „Въздушна тревога.“ Всички се втурваха към най-близкото скривалище, облечени тъй, както бяха успели в бързината. Жени и деца, старци и болни…

Бомбите започваха да падат. Най-напред се разнасяше характерното свистене. После настъпваше тишина. Мъртвешка тишина. Тогава идваше експлозията. Земята под теб можеше да се срути, или избухването бе толкова далеч, че се чуваше само грохотът. Но и той не бе по-малко страшен. Въздушното нападение преминаваше, сирената свиреше „отбой“ и всички се прибираха отново по домовете си. А долу, край кея, често бушуваха невероятни пламъци: кораб в огнени стълбове, изгарящи къщи в Нурднес, отчаяно щуращи се хора, които се опитваха да спасят нещо от покъщнината си, плач и ругатни, псувни на немски или на норвежки, викове на умиращи и ранени… — Лицето му изразяваше дълбоко страдание; нервността бе отстъпила на болката, предизвикана у него от спомените отпреди четирийсет години. — Но улиците най-често бяха тъмни, а къщите — със спуснати пердета и заключени. Срещахме се скришом, чертаехме нови планове, печатахме нелегални вестници и позиви, стояхме пред ръчно скалъпени радиоапарати и слушахме Лондон. А по тъмните улици, тихо търкаляйки колела, идеше автомобил, спираше досами тротоара. Бърз знак и мъже с бледи лица, облечени в тъмни палта, изскачаха от автомобила и хукваха с пистолети в ръце към някоя къща, изтрополяваха нагоре по стълбите и заемаха позиция за стрелба пред вратата. Следваше отривиста команда, вратата биваше избита, чуваше се вик, някой вече си събираше дрехите, друг посягаше към оръжието, изстрел, но всичко свършваше бързо. На пода лежеше убит или ранен норвежец, други стояха, вдигнали ръце, с лице към стената, после ги откарваха в ареста. Гестапо! — Ялмар почти изплю думата: — Гестапо! Има ли по-гадно и по-съскащо понятие, съскащо като змийските изчадия, каквито бяха те, тези черни мекотели на сатаната… Дори на нормални немци не приличаха, бяха малки и сгърчени като сакати дяволи. И днес ме е страх! — само като си помисля за тях. Не спяхме нито минута спокойни, Веум, а най-тревожен беше сънят ни на разсъмване. Защото те дебнеха в предутринния полумрак. В часа на вълците, нали знаеш кога е?