Докато смъртта ни раздели

Старши полицейският инспектор Якоб Е. Хамре надзърна през остъклената половина на вратата, почука и влезе.

— Така си и мислех — каза той. — Да не би да имаш нова кантора, Веум?

— По-спокойна от тази не бих могъл и да намеря. Сядай. Искаш ли нещо? Чаша етилов етер? Една доза валериан? Или нещо за сърцето?

Той ме огледа и се настани полуусмихнат на един свободен стол.

— Същият стар Веум? Нищо не те променя.

— Как не, променя ме, но само вътрешно.

Якоб Е. Хамре беше безупречно елегантен: светъл двуреден шлифер върху сив костюм; черни обувки; светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка. Беше по-млад от мен само с няколко години, а изглеждаше да е с най-малко десет, че и с повече, при това красавец. Якоб Е. Хамре принадлежеше към онези полицаи, които напомнят наивни бойскаути, но могат да бъдат хитри и коварни като дърти сутеньори. Бе симпатичен с привидната си безличност, с една дума, мъж, мечта за всички тъщи, но съвсем не дотам и за дъщерите им.

— Получих съобщението ти — каза той — и дойдох лично. В течение ли си на случилото се? — Той погледна почти смутено бомбетата на обувките си, после вдигна поглед и го прикова, твърд и остър, в лицето ми.

— Намерихте ли автомобила? — попитах аз.

— Да. В края на улица Сюндсгате. По всяка вероятност е бил откраднат.

— Хм. Да. Ялмар Нюмарк и аз бяхме само приятели, това мога да кажа. Или по-скоро познати. При това отскоро, но си имахме приказката. А и общи интереси.

— Какво имаш предвид?

— Като следователи. Той разказваше доста неща за стари случаи.

— Искаш да кажеш, че Нюмарк използваше годините си на пенсионер, за да се рови в стари углавни дела.

— Не знам колко надълбоко рови в тях, но във всеки случай тези занимания го увличат. Какво му е положението? Казаха ли ти нещо?

— Да чакам. В момента е на операционната маса. За какви случаи говорихте с него, Веум?

— За Ротеифтен, един тип, когото наричали Ротеифтен, това говори ли ти нещо?

— Не.

— А пожарът в „Пофугл“?

Нещо просветна в светлите му очи:

— Та това са толкова стари истории!

— Те са стари и за мен. Ротеифтен бил прословут предател, а по всичко личи — и убиец от годините на войната. Така и не го разкрили. „Пофугл“ била фабрика за бои на Фьосангервайен, изгоряла през 1953 г. Петнайсет души загинали, а един мъж, който Ялмар Нюмарк подозира, че е бил Ротеифтен, работел там като куриер по времето на произшествието.

— Как се е казвал?

— Харалд Юллвен.

Хамре извади бележник и си записа името.

Аз добавих:

— Но е мъртъв.

— Аха? — Той спря да пише и впери поглед пред себе си. — Разкажи ми за какво си говорехте днес?

— За този човек, за Ротеифтен. Той… той беше нервен, сякаш някой го преследваше. Но това се дължеше може би на ракията. Вчера изпихме заедно цяло шише.

— Така ли?

— После си тръгна… Седях точно до прозорците, обърнати към пресечката, където се случи това. Чух всичко: мотора на автомобила, изсвистяването на спирачките и падането на тялото му.