Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— А Хагбарт Хеле? Къде е бил той през войната?
— Остана незасегнат, както повечето от това съсловие. Властите подхождаха внимателно към индустриалците. И през войната имаше нужда от работни места. Народът трябваше да живее от нещо. А в тежките следвоенни години страната се нуждаеше от солидна и надеждна икономика. Изводът е, че Хагбарт Хеле не е загубил нищо от войната, а напротив, състоянието му бе през 1945-а по-голямо, отколкото през 1939-а.
— Значи не е имало видими връзки между Харалд Юллвен и Хагбарт Хелебюст?
— Никакви, които можеха да бъдат доказани. Щяхме да действаме при наличието и на най-незначителни следи. Общинският комитет за разследване се ръководеше от Конрад Фанебюст, който през същата година беше и заместник-кмет. А и никой не бе по-заинтересован от нас в залавянето на Ротеифтен. Помня, че по цели нощи разглеждахме и преразглеждахме всички материали в тази връзка: протоколите от разпитите през 1945–46 г. и следствието около пожара. Но нищо не намерихме… Именно това…
— Да?
— Именно фактът, че не са останали никакви следи, ме накара да бъда сигурен…
Изведнъж ме осени какво има предвид Ялмар Нюмарк.
— Деянията на Ротеифтен са се отличавали…
— Да. Отличаваха се с липсата на каквито и да било доказателства. Пак беше нанесъл удар — осем години след края на войната. И се уверих поне в едно нещо…
— И то бе?
— Че Харалд Юллвен и Ротеифтен са едно и също лице. Ето защо пожарът в „Пофугл“ не престава да ме гнети.
— Какво е правил той след пожара?
— Намери си работа в една печатница. После смени няколко други. От 1959 г. заживя с някаква жена, с която се запознал в „Пофугл“. Така и не се ожениха, но до смъртта му живяха заедно. Вчера ти видя снимката й на една от изрезките. Елисе Блум — най-младата чиновничка. Тя единствена се подписа под некролога му. След пожара я назначиха в общината. Там работи и сега. Именно тя го идентифицира през 1971 година.
— Имаш ли негова снимка?
— На Харалд Юллвен?
Ялмар извади бележника от вътрешния си джоб. От онези изтъркани, стари бележници с кафяви кожени корици, с които хората не се разделят цял живот, като че в тях са заключени душите им. Продължи да тършува из безбройните си джобове и най-сетне извади пожълтяла изрезка от вестник. Подаде ми я внимателно, като че се страхуваше да не се изпари във въздуха помежду ни.
Върху парчето вестник беше запечатан момент от следвоенен процес срещу петима души, влизащи в съдебната зала. От текста ставаше ясно, че тримата по средата са подсъдимите, а другите двама — цивилни полицаи. Последният от тримата бе Харалд Юллвен, полускрил лицето си зад гърба на мъжа пред него, та чертите му се различаваха доста трудно. Имаше дълго и тясно, почти конско лице, подчертан нос, изпъкнали вежди и големи уши. Над дясното му слепоочие кичур тъмна коса. Другите от снимката ми бяха непознати. Преди да върна изрезката на Нюмарк, разгледах внимателно Харалд Юллвен.
— Добре.
— Точно така, Веум… Добре. Доста важни истории свършват само с едно добре… а не със справедлив завършек. Изглежда, просто няма справедливост. Има само старци, упорити като мен, които не могат да се избавят от мисълта, че са имали и имат право както тогава, така и сега! — Впил свиреп поглед в празната си чаша, той я вдигна и разклати над устата си, за да се увери, че в нея наистина няма нищо. Изтече само малко пяна и Ялмар я постави отново на масата, след което решително стана. — Веум, сега знаеш всичко, което знам и аз, поне в основни линии. Отивам си вкъщи. Още не съм във форма. Довиждане!
И аз понечих да стана, но той посочи към моята все още полупълна чаша и каза:
— Стой си тук. Със здраве!
Усмихна се горчиво, облече палтото си и излезе с вестника в ръка. Зад него вратата се затвори.
След няколко секунди чух това, което стана на пресечката зад полуотворените прозорци със сиво-жълтите пердета: рев от мотора на автомобил, от изскърцване на спирачки, свистене на гуми по сапуненохлъзгав паваж, удар на твърд метал в нещо или в някого и страшния звук на смачкано човешко тяло, рухнало с все сила, след като е било метнато нагоре.