Докато смъртта ни раздели

През 1943-та по подобен начин загинаха осем души — все на ръководни места в съпротивителното движение. Само един от тях беше застрелян в упор. През 1944-та дадохме още дванайсет жертви, загинали по разни начини, плюс един застрелян, а петдесетгодишна жена, наш куриер, беше намерена удушена. Преди освобождението през 1945 година злодеят отне живота на още трима: две явни убийства и един „нещастен случай“. Пресметнахме, че носи отговорност за смъртта на двайсет и шест души от нелегалната съпротива, а като прибавим и извършените от него предателства, жертвите му възлизат на не по-малко от петдесет.

— И какво стана след войната?

— Работехме денонощно за разкриването му. След освобождението на страната обезвредихме редица банди и предатели. Разпитахме всички. Оказа се, че и във вражеския лагер нямаха представа кой е бил Ротеифтен. Немски офицер призна, че служел за връзка между Гестапо и предател норвежец, който куцал и криел лицето си под нахлузен на главата му чорап. Бил висок около метър и седемдесет и със силно развито телосложение. Приел от него голяма сума пари на пътя край Черния дол. На срещата дошъл от срещуположната посока. Имали и други срещи: край Сюднесхауген, Драгефиел, Нурднеа, Сандбреквайен и Фана. Винаги на тъмно, винаги с чорап на главата. Стигнахме до извода, че дори и в Гестапо не са знаели истинската му самоличност. Ползвали са помощта му и това ги е задоволявало. Немският офицер му носел само възнагражденията, заплащани за всяко убийство. Да, наистина единак — самотен и свиреп вълк.

— Но…

— Сам разбираш, че трудностите ни се дължаха на две причини. Първо, никой не го бе виждал, освен може би неговите жертви. Второ, нямаше сигурни доказателства, че нещастните случаи са били убийства. Можеха всъщност и да са нещастни случаи, ако бяха единични и не така сходни един с друг.

— Но?…

— Но аз имах подозрение. Много силно подозрение — каза мрачно Ялмар Нюмарк.

— Какво именно?

Той пак претършува заведението с поглед. Оня нажален сух мъж си беше отишъл. Тънкогласият му приятел разказваше забавните си истории на чашата, в която бе забил нос, а по лицето му сегиз-тогиз пробягваше мокра усмивка, язвителна и неестествена.

Ялмар Нюмарк продължи:

— Имаше един тип — Харалд Юллвен. Да, Юллвен24, само че с две „л“, роден през 1914 г. в едно от малките стопанства в горската, „вълча“ област. Преди войната бил нещо като електротехник. Още през 1934 г. се записал в Нашионал Самлинг25. Помня, че беше сред размирниците, които докарахме в полицията след свиването в театъра през 1936 г., когато нацистите освиркаха „А утре!“ от Нурдал Григ26. Официално тогава не беше нищо повече от дребен нацист. Осъдихме го за измяна към Родината през 1946 г. и лежа в затвора три години. После го пуснаха на свобода под гаранция. Когато водих следствието по някои от споменатите нещастни случаи, явиха се свидетели, убедени, че са видели Харалд Юллвен близо до местопроизшествието. Бяха хора, които го познаваха от схватките преди войната, но никой не беше стопроцентово сигурен в показанията си. Тези показания впрочем го поставяха в много опасно положение, тъй като той накуцваше.