Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Той пак се наведе към мен:
— С други думи, не мислиш, че е просто нещастен случай?
— Не, по дяволите! Някой го блъсна, Хамре, нарочно.
— Защо?
Вдигнах рамене и разперих ръце.
Хамре отбеляза:
— Един криминален следовател неминуемо си създава врагове. Може би точно някой такъв е чакал Ялмар Нюмарк вън на пресечката…
— В линейката, по пътя насам, той спомена нещо — поколебах се. — „Ако умра“ каза той…
— Да?
— В такъв случай аз трябва да разбера какво се е случило с Шауер-Юхан през 1971-ва.
— Шауер-Юхан, 1971-ва? — Той пак извади химикалката си. — И нищо повече?
— Не. Само това.
— Ние трябва…
Една възрастна медицинска сестра, която дойде от коридора, го прекъсна:
— Лекарят ви моли да дойдете, господин старши полицейски инспектор — каза тя със служебен тон, а към мен въобще не погледна.
Мухите все още не ме бяха нападнали.
Хамре ме остави. Седях и наблюдавах коридора. Фигурите се плъзгаха тихо по настилката му, като в куклен театър за глухи. Беше спокойно. Чувах само как меките лапи на дъжда галят стъклата на прозорците: сякаш някое пухкаво, кадифено зверче искаше да се вмъкне вътре.
Хамре се върна обратно след четвърт час. Изглеждаше облекчен.
— Върви добре, Веум. Пострадал е тежко, но ще живее.
— Колко тежко?
Той отвори бележника си и прочете:
— Счупване на черепа. Силно мозъчно сътресение, едното тъпанче спукано. Спукана кост на дясната ръка, малко над китката. Счупено ребро и още четири — пукнати. Наранявания на десния бъбрек. Счупване на лявата бедрена кост и на десния глезен. Вътрешни и външни телесни повреди, между другото и счупен хрущял на носа — той вдигна поглед, — притъпили са му профила.
— В безсъзнание ли е?
— Не. Дали са му приспивателно. Лекарят каза, че му е необходим много сън, имал яко телосложение за годините си и смята, че ще се оправи.
Станах и погледнах към вратата.
— Е?…
Той закопча шлифера си:
— Не си ли спомняш нещо повече, Веум? Не ти ли каза къде отива, когато излизаше от кафенето?
— Само че смята да се прибере вкъщи.
— Често ли се срещахте?
— Два или три пъти седмично.
— Бил ли си при него вкъщи?
— Само веднъж, вчера. Показа ми някои стари изрезки от вестници, за пожара в „Пофугл“.
— И аз ще огледам какво има там. Можеш ли да наминеш утре при мен, да кажем, в 11 часа?
Съгласих се и попитах:
— Ти познаваш ли Ялмар Нюмарк, Хамре?
— Лично не. Той се пенсионира през 1971-ва, а по това време аз работех в друг град.
— В кой?
— В кой? — Той иронично вдигна вежди: — В Ставангер.
— Тогава сигурно познаваш един полицай на име Бертелсен.
В погледа му долових ирония:
— Разбира се, че го познавам. Но не искам да мисля, че ти е бил симпатичен?
— Не, естествено.
Навън, пред зданието, поспряхме за миг. Хамре посочи към един черен фолксваген:
— Да те откарам вкъщи, Веум?
— Благодаря, но имам нужда от малко чист въздух.
— Добре тогава. Ще се видим утре.
— Да, ще се видим.
Той тръгна към автомобила. Изведнъж ми хрумна нещо и аз викнах след него:
— Хамре.
Той се обърна.
— Да?
— 1971 година е годината на смъртта на Харалд Юллвен. Годината, в която нещо се е случило с някого по прякор Шауер-Юхан. Годината, в която Ялмар Нюмарк е излязъл в пенсия.
— А, така ли? — проточи Якоб Е. Хамре разсеяно, седна в колата си и потегли.
— Една година, богата на събития — продумах на себе си.
8
На следващия ден мъглата бродеше като призрак из града. Сиви пипала се протягаха към мен иззад ъглите на къщите, а нагоре по моята улица се носеше смразяващият полъх на вятъра откъм морето, вятър, напомнящ за есента.
Якоб Е. Хамре говореше по телефона. Махна ми да седна в един неудобен стол и продължи разговора си, като нещо си записваше.
— Два литра прясно мляко, един кефир, килограм непресято ръжено брашно и яйца. Ще видя. Да. Както обикновено, надявам се. Прекрасно. Довиждане.
Огледах се. Откога не бях седял тук? Две-три години, а стаята въобще не се бе променила. Беше точно такава, каквато си я спомнях — стая, която се забравяше още преди да си я напуснал: безлични стени в неопределен цвят, полици, отрупани с наказателни кодекси и постановления, същият изглед към същата стара сграда на банката. Бях седял в доста такива канцеларии — помещения, от които на човек му се искаше да излезе по-бързо.