Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

— Лий — каза неочаквано той с тънко пресметната приятелска загриженост, — защо не вземеш да поумнееш най-сетне?

— Какво, сър? — Базил сепнато излезе от състоянието на развълнуван унес, в което се намираше от сутринта.

— Казах: защо не вземеш да поумнееш най-сетне? — повтори мистър Руни някак раздразнено. — Да не искаш все ти да си на мушката, докато завършиш училището?

— Не, не искам. — Базил изтръпна. Не можеше ли да се откъсне от тези неща поне за един ден?

— Не би трябвало да се държиш непрекъснато като хлапак. На няколко пъти в часовете по история ми идеше да ти счупя главата. — Базил не можеше да намери подходящ отговор. — Или когато играеш футбол — ти изобщо не можеш да се владееш — продължи мистър Руни, — изобщо не можеш да се владееш. Когато искаш, можеш да играеш по-добре от всеки друг, като онзи път срещу втория отбор на училище „Помфрит“, но и тогава загуби контрол над себе си.

— Не биваше да се опитвам да вляза във втория отбор — каза Базил. — Прекалено слаб съм. Трябваше да си стоя в третия.

— Ти си безхарактерен, в това е цялата работа. Трябва да поумнееш. Когато си в час, винаги мислиш за нещо друго. Ако не учиш, никога няма да можеш да влезеш в колеж.

— Аз съм най-малкият в пета паралелка — каза отчаяно Базил.

— Мислиш се за много умен, нали?

Мистър Руни го изгледа вбесен. После като че ли се сети за нещо, което промени отношението му и двамата продължиха пътуването си в мълчание. Когато влакът навлезе в гъсто застроените квартали край Ню Йорк, той заговори отново, но с по-мек тон и с вид на човек, който е обмислял дълго време:

— Лий, възнамерявам да ти гласувам доверие.

— Да, сър.

— Иди се наобядвай, а след това отиди на представлението. Аз имам една лична работа, която трябва да уредя, и като я свърша, ще се опитам да дойда за представлението. Ако не успея, при всички случаи ще те чакам пред театъра.

Сърцето на Базил подскочи.

— Да, сър.

— Не искам да споменаваш за това в училище — имам предвид, дето трябва да свърша една лична работа.

— Няма, сър.

— Ще видим дали ще можеш да си задържиш устата затворена поне веднъж — каза мистър Руни, като се постара да прозвучи шеговито. После добави с поучителна строгост: — И никакъв алкохол, ясно?

— О, не, сър! — Мисълта за това го ужаси. Той никога не бе лизвал алкохол, дори не беше се замислял за подобна възможност, ако не се смяташе въображаемото безалкохолно шампанско от мечтите му за ресторантите.

Воден от съвета на мистър Руни, Базил отиде да обядва в хотел „Манхатън“, недалеч от гарата, където си поръча двоен сандвич, пържени картофи и шоколадово парфе. С крайчеца на окото си той наблюдаваше безгрижните, непринудени и преситени нюйоркчани по съседните маси, като ги даряваше с романтика, от която тези, по всяка вероятност негови съграждани от Средния запад, не губеха нищо. Училището се бе свлякло като бреме от плещите му; в момента то не бе за него нищо повече от някаква врява, слаба и далечна, на която не обръщаше внимание. Базил дори отложи отварянето на писмото от сутрешната поща, което сега намери в джоба си, защото бе адресирано до него в училище.