Хайка за вълци

— Добър ден, господин Кралев! — каза тя, като застана пред мен. — Забелязах ви още в града, когато се качвахте в автобуса, но нямаше как да ви се обадя. Не ви видях и сред пътниците вън, до чешмата…

— Не слязох, за да ви направя една беля, госпожице Пашова. Ваша ли е тази грамофонна плоча?

— Да.

— Счупих я по невнимание. Извинете ме, ще ви я платя или ще я купя при първия удобен случай. Каква беше тя?

Нуша взе вестника със счупената плоча от ръцете ми и го изхвърли през прозореца.

— Някакъв шлагер. Подари ми я хазайката. Можете да седнете тук, мястото се освободи. Можете и да ме поздравите — добавя тя, след като седнахме един до друг, — завърших благополучно гимназия и сега съм стъпила с единия си крак на прага на живота, както ни осведоми класният ни наставник.

— Поздравявам ви! Що се отнася до мен, аз вече съм отвъд прага на живота.

Тя не можеше да долови двусмислие в това, което й казах, и се обърна към мен.

— Това означава, че сте завършили университета. Приемам поздравленията ви и ви ги връщам!

Автобусът бе потеглил и ние продължавахме да си говорим все така неестествено и превзето като хора, които изпитват взаимно смущение или прикриват нещо важно, което имат да си кажат. Имахме какво да си кажем, но мястото не бе подходящо, селяните, които седяха до нас, непрекъснато ни подслушваха с нескрито любопитство. Освен това очаквах Нуша първа да започне разговора, само че когато слезем от автобуса. Но тя не изтрая. Щом наближихме тяхното село, тя се наведе към мен да ме запита дали съм получил писмото, което ми писала преди около половин година. Всъщност то не бе писмо, а бележка от няколко реда без обръщение и подпис. Анонимно лице ме питаше дали зная нещо за Л. и да се обадя „където трябва“, но само в случай, че имам какво да съобщя. Нито за миг не се усъмних, че бележката е писана от Нуша. Не бях виждал дотогава почерка й, но веднага разбрах, че става дума за брат й Александър. В университета състудентите и всички го наричаха Сашо, а на село и в семейството му — Лекси. На него му бе приятно и аз да го наричам така като земляк и приятел. В началото на 1943-а Лекси напусна Медицинския факултет, след като бе следвал две години, и замина за Швейцария. Заминал бе легално и на първо време неговата дискретност ми се стори загадъчна, а и оскърбителна, защото бяхме близки приятели. Нашите общи познати също бяха изненадани от заминаването му. Не беше споделил с никого, дори и с домашните си, както се виждаше от бележката на Нуша. Никой от тях обаче не бе намерил повод да прескочи в село и да ме попита за него. Едва година след заминаването му Нуша се обади, и то анонимно. Казах й, че съм получил писмото й, но не съм отговорил поради условието, което ми бе поставила.