Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
— Победихме, победихме, победихме!
Докато бях в София, постоянно си разменяхме писма, но за съобщаване на новини или коментари на политическите събития и дума не можеше да става. Едва сега, необезпокоявани от никого, можехме да споделим радостта си от събитията на Източния фронт. Голямата карта на Съветския съюз, която по-рано Стоян криеше в един ъгъл на обора, сега бе окачена на видно място в шивачницата пред очите на цялото село. С каква мъка бяхме забождали червените и сините знаменца все по-навътре в територията на Съветския съюз, от селце на селце, от град на град, до Москва, Ленинград, Сталинград и Кавказ. Сега знаменцата се движеха в обратна посока, червените преследваха сините, на много места ги бяха обградили в чували и обрекли на явна смърт, „победоносно се развяваха“ над Виборг и територията на Беларуската република. Открит бе и Вторият фронт на съюзническите войски в Нормандия, започнала бе агонията на фашистка Германия, начело на българското правителство бе назначен Иван Багрянов. Партизанското движение бе станало политическа и военна сила. До вечерта работихме със Стоян, коментирахме събитията по военните фронтове на Изток и Запад, говорихме, разбира се, и за моята бъдеща работа, а Кичка отиде да вземе детето от майка си. През тези дни на усилена работа тя не можеше да се грижи за него и за домакинството, трябваше да помага на Стоян в шивачницата и аз я отмених. От ученическите години Стоян ме беше научил да шия летни панталони, та през ваканциите му помагах. След вечеря поисках да спя навън под навеса на хамбара, но Стоян и Кичка не се съгласиха. Нощем из селото бродели съмнителни хора, държали къщата под наблюдение и можели да ме подозрат, че спя навън, за да поддържам връзка с нелегални. Не посмях да им кажа, че съм болен, за да не помрача настроението им още от първия ден, и дълго ги убеждавах, че след уморителното четене за изпитите в тясната и душна квартира трябва да спя на открито, за да се освежа и отморя. Пренесохме със Стоян дървения креват под навеса на хамбара, а Кичка го приготви за спане. Рано сутринта ме чула как кашлям и щом влязох в къщи, започна да ми се кара, задето не съм ги послушал. Не можех да крия повече болестта си, още повече че бе опасно за тях и особено за детето. Двамата бяха потресени, но се опитаха да ме утешат.
— Нищо ти няма — каза Кичка, но аз забелязах, че неволно се дръпна от мен и погледна към детето, което спеше още. — Ти затова ли вчера не се галеше с Ленка, а само тъй издалеч…
През ваканциите Ленка не слизаше от ръцете ми. Още когато беше бебе, изпитвах някакво атавистично удоволствие да я „гушкам и гънкам“, да вдъхвам уханието на крехката й плът, да наблюдавам у нея и чрез нея как човекът от „къс месо“ и живи инстинкти се превръща постепенно в осъзнаващо се същество и съзнаващо света. Сега тя бе четиригодишна, в оная възраст, на която детето е невинно изкушено от любопитство за всичко, що го заобикаля, мило, алогично и забавно с безкрайните си въпроси и отговори, когато рисува човека като кръстче с две подпори вместо крака и една точица вместо глава и когато то самото е такова едно човече. Че няма да мога отсега нататък да нося това дете на ръце, да скитам с него из двора и полето, да се претворявам във всичко, което то иска да види нагледно, да шутовствувам пред него, да го разсмивам и утешавам, ето тази мисъл, а не мисълта за болестта ме прониза като зловещо прозрение, че остатъкът от живота ми ще бъде едно изгнание от живота на другите.
— Ако наистина си болен, още утре ще тръгнеш да се лекуваш! — каза Стоян. — Ти знаеш къде и как, а за останалото няма да се грижиш. Мило и драго ще дадем, но ще те излекуваме.
Стоян бе покъртен до дън душа, но говореше за болестта ми условно и правеше всичко да изглежда спокоен, тъкмо както правят най-близките на безнадеждно болния. В село бяха умрели няколко души от охтика. Лицата им придобиваха измамна свежест от силната храна и бездействието, с времето ставаха жълти като презрели пъпеши, а пред самата смърт — снежнобели и прозрачни като смъртни маски. Зиме спяха на отворени прозорци, а лятно време се разхождаха из градините и нивите или седяха някъде на сянка, самотни и обречени в очакване на смъртта. Кичка се взираше крадешком в лицето ми, когато минаваше покрай мен, в мислите си ме виждаше като един от тези живи мъртъвци и не можеше да го скрие.
— Боже, тъкмо сега ли! — каза тя веднъж, когато обсъждахме кога и къде да се лекувам.