Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
— Ах, господин Кралев! — говореше тя с тръпнещ, звънлив гласец. — За много неща имаме да се радваме, нали? И батко е жив, и аз завърших гимназия, и вие завършихте университета! Не, трябва да го отпразнуваме! Няма да ви пусна да тръгнете веднага за вашето село. Най-напред ще се отбиете у нас, ще си починете и след това ще си тръгнете. Цяла нощ сте пътували с влака, умората е изписана по лицето ви, изглеждате като болен. Хайде!
Казах й, че наистина съм малко уморен и ще си почина, но тук, на пейката, а у тях сега не мога да отида. Поисках да се сбогувам, като й обещах, че ще се възползвам от поканата й след няколко дни.
— Не очаквах, че ще посрещнете вестта за батко така равнодушно! — каза Нуша. — Защото не знаете колко ви обича. Какви хубави работи ми е говорил за вас! Ако ви ги разкажа, ще се разплача, ще се разплача.
В окото й блесна сълза и тя извърна лицето си настрани. Помълчахме около минута и аз почувствувах, че в това мълчание между нас се заражда нещо интимно, сладостно и смътно. Не знаех какво да й кажа, бях объркан и смутен. След кошмарните дни на самота и отчаяние сърцето ми търсеше близост и топлота, бях готов да остана още дълго с нея и да й гостувам, но ме възпираше едно обстоятелство, горчиво и страшно, което не можех да споделя с нея. То засягаше баща й, застрашаваше не само честта и живота му, но цялото му семейство. В никакъв случай не биваше да пристъпям прага на техния дом.
— Но трябва да знаете — продължи Нуша, — че ако батко не се завърне, ако загине на фронта, един от хората, които е уважавал най-много и обичал, това сте вие. Често ми е казвал това, казвал го е и на родителите ми и те ви уважават и обичат като негов добър приятел и другар. Сбогом! Извинете ме!
Нуша стана от пейката и си тръгна. Гледах я как пристъпва в избуялата и чиста трева около черковната ограда някак плахо и грациозно и изведнъж ме обзе страшна самота, каквато не бях изпитвал дотогава. Настигнах я насред пътя.
— Нуша, аз не само съм изморен и изглеждам на болен, а наистина съм болен. Затова не мога да дойда у вас.
По-късно се опитвах да се оправдавам пред себе си, че й го казах като причина да не отивам у тях. Но това не бе вярно. Съзнавах, че не бива да се поддавам на малодушието си, и все пак й казах, че съм болен от туберкулоза. Търсех съчувствие и нежност от някого и чувството ми подсказваше, че ще ги намеря у нея.
— Сигурно сте седели на течение във влака и сте настинали — каза тя и се усмихна. — Вие, мъжете, щом кихнете и закашляте, веднага предполагате най-лошото. Ще ви направя чай от риган и до вечерта ще ви мине. Аз също бях настинала във влака, когато се връщах от ваканция, и така се излекувах.
Пътят ми за село минаваше покрай тяхната къща. Когато стигнахме до портата, страничната врата се отвори и оттам излезе майката на Нуша. Здрависа ме и като разбра, че искам да си отида, без да се отбия у тях, започна така да се вайка и да ме кани с тънкия си писклив глас, както говорят селянките при радостна възбуда, че цялата махала вече знаеше кой им е дошъл на гости. След няколко минути седях под лозницата, а Нуша и майка й се разшетаха из кухнята. Някъде иззад стопанските постройки се показа бащата на Нуша, бай Петър Пашов, облечен в избелели дочени дрехи, гологлав и със запретнати до лактите ръкави. Като мина покрай лозницата, той, изглежда, чу откъм кухнята гласа на Нуша, поспря, позаслуша се и дойде пред къщата. Около лозницата имаше храсти от трендафил и той ме видя едва когато дойде до масата.
— Я, гостенин! — каза той, както ми се стори, приятно изненадан. — Че като как така си се сетил! А добре си ни дошел!
Тръгнах срещу него и му подадох ръка.
— Пристигнахме с Нуша. Срещнахме се в автобуса.
— Тъй ли? Преди малко ми се счу гласът й, чакай, рекох си, да видя дали не си е дошла. Чакаме я от седмица насам, щом пристигне автобусът, майка й все пътя гледа. Седни, седни!
Нуша излезе от кухнята с поднос и дойде при нас. В такива моменти външни хора са излишни и аз се почувствувах като натрапник на срещата им. Но срещата, както с майката, мина без излишни церемонии, както, впрочем, бива на село. Нуша остави подноса на масата, пристъпи към баща си и му целуна, ръка, а той леко я докосна по рамото.