Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
— Е, госпожице, честит ти диплом за средно образование!
— Благодаря ти, татко!
— Сега мотиката ли ще хващаш, даскаличка ли ще ставаш, или сватба ще вдигаш?
— Не зная, татко, ще видим.
— Това чай ли е? Руснаците още не са дошли, а ти вече по руски започна да се гощаваш.
— Господин Кралев е настинал снощи във влака и трябва да пие чай. Татко, поздрави го! Завършил е правото.
— Е, тогава никакъв чай! Една гроздовка ще го оправи. Майка ти знае от коя да донесе.
С този кратък и шеговит разговор те си размениха приветствия и Нуша отиде в кухнята при майка си. Бай Петър ми честити завършването на университета и ми пожела да стана голям адвокат или съдия. После ме попита дали зная, че от Лекси се е получило писмо.
— Преди малко Нуша ми даде да го прочета.
— Казах й да го изгори, а тя… момичешка работа. — Извади цигара от джоба на дочената си куртка, счука я на нокътя си и запали. — Не ми е ясна тази работа. Съобщи ми, че заминава за Швейцария, когато си беше взел билет за влака. Защо ти е, казвам му, да скиташ сега по чужбина, война е, всичко може да се случи. Каква медицина има у нас, казва, ще отида да завърша там, да знам, че съм изучил една професия както трябва. Мина ми през ум, че може да са го подгонили по вашите работи, я провал, я нещо такова, ала не посмях да го запитам. Нямаше и да ми каже. На тебе сигурно е казал за намерението си да отиде в чужбина. От него зная, че сте най-верни приятели.
Когато му казах, че Лекси не ми е съобщил за заминаването си в чужбина, той остана много учуден, и явно не ми повярва.
— Ако на тебе не се е доверил, на кого друг ще се довери за една такава работа?
— Действувал е по строгите правила на конспирацията.
— Чия конспирация?
— Как чия?…
— Добре, да речем, че е така. Заради тази конспирация и ти няма да ми кажеш истината. Разбирам. А как мислиш, писмото от него ли е написано?
— Почеркът е негов.
— Ами ако го е писал под дулото на някой пищов?
— Какъв пищов?
Той не успя да ми отговори, защото жените дойдоха при нас и започнаха да нареждат масата за обяд. Нуша видя, че чаят стои недокоснат, лисна го в градинката и обеща след обяда да ми свари друг. Баща й вдигна чашата за нея, но тя го прекъсна и каза, че най-напред трябва да пием за Лекси.
— Тихо! — смъмри я баща й. — Сега и камъните по оградите имат уши. — Добре, да пием най-напред за него!
Той гаврътна чашката си наведнъж, аз отпих една глътка, а жените само вдигнаха чашите си. За Лекси повече не стана дума. Майката, изглежда, бе най-малко посветена в работата и съдбата му и през цялото време на обеда ме поглеждаше в очакване да кажа нещо за него. По израза на лицето отгатвах колко силни и променливи чувства я вълнуват. Бащата заговори за предстоящата жетва и за другите полски работи, но и той не успяваше да скрие, че единственото, което го вълнува, е мисълта за неясната съдба на сина му. Само Нуша изглеждаше непреднамерено жизнерадостна. От цялото й същество бликаше прелестно сияние, което преобразяваше всичко наоколо с магията на моминската й хубост и чистота и му придаваше нежност, изящество и красота. Чувствувах как това сияние прониква в сърцето ми и го озарява с ведрина и спокойствие, как отчаянието ми от болестта, съмненията и тревогите ми отстъпват на ония светли чувства, които сме свикнали да наричаме надежда за щастие.
Бяхме привършили обеда, когато някой почука на портата. Оказа се мой съселянин, дошъл при бай Петър Пашов да търси нещо от него. Двамата приказваха на двора, после съселянинът ми си тръгна. Разбрах, че е дошъл с каруца, взех куфара си и се сбогувах с домакините. Тримата ме изпратиха до улицата и стояха там, докато каруцата завие зад последната къща. Посещението ми у тях бе случайно. Ако не бяхме се видели с Нуша в автобуса, може би никога нямаше да се срещна с нея и родителите й поради бурните събития, които предстояха. Сега имах предчувствие, че именно тези събития щяха да ме срещнат отново с тях, и това предчувствие бе неясно и тревожно.
След около час си бях у дома. Заварих Стоян и Кичка в шивачницата, той разкрояваше на тезгяха, а тя шиеше на машината. Както винаги селяните напираха да си шият летни панталони непосредствено преди жетвата и тезгяхът бе отрупан с топове от син док. Никоя от нашите срещи при завръщането ми у дома не е бивала толкова вълнуваща. Щом ме видяха на прага, Стоян и Кичка оставиха работата си, хвърлиха се да ме прегръщат и вместо добре дошъл закрещяха като деца: