Знакът на Атина

Духовете започнаха да мърморят и да се оплакват, докато патерът не ги накара да замлъкнат с едно изсвирване, сякаш викаше такси. За толкова стар човек имаше здрави дробове.

— Очевидно ти си една неверница. Трябва да умреш като останалите.

Останалите. Анабет си наложи да не гледа към скелетите. Мозъкът й работеше на бесни обороти, мъчейки се да си спомни всичко, което знаеше за Митра.

Той бе имал таен култ сред войниците. Бе популярен в легиона. Бе един от боговете, заменили Атина като покровител на войната. Афродита го бе споменала, докато пиеха чай в Чарлстън.

Но Анабет не знаеше почти нищо друго за него. Митра не бе от боговете, които обсъждаха в лагера на нечистокръвните. А и се съмняваше, че духовете ще я изчакат да потърси повече информация в компютъра на Дедал.

Разгледа мозайката по пода. Тя изобразяваше седем картини. Погледна към призраците и видя, че те всички имат нещо като значка на тогата си — гарван, факла или лък.

— Имате седем нива на посвещение — каза внезапно тя. — Като всяко следващо е по-високо. Най-висшето е това на патер.

Духовете простенаха в хор, след което се развикаха.

— Откъде знае това? — попита един.

— Момичето е разгадало тайните ни! — обади се втори.

— Ами ако знае за изпитанията? — проплака трети.

— Знам за изпитанията — рискува Анабет.

Духовете отново простенаха.

— Глупости! — извика папата. — Момичето лъже. Дъще на Атина, избери своята смърт. Ако не избереш, богът ще избере вместо теб.

— Кинжал или пламък — предположи Анабет.

Дори патерът изглеждаше смаян. Очевидно не забелязваше, че в стаята има и други жертви на наказанията му, осеяли пода с костите си.

— Но как… откъде…? — Той преглътна. — Коя си ти.

— Дъщеря на Атина — повтори Анабет, — но не коя да е дъщеря. Аз съм… ами, аз съм матер, на нашето сестринство. Магна матер, ако трябва да бъдем точни. За мен няма тайни. Митра не може да скрие нищо от погледа ми.

— Магна матер! — извика отчаяно един от духовете. — Великата майка!

— Убийте я! — изръмжа един от духовете и се хвърли към нея. Ръцете му обаче минаха през шията й.

— Ти си мъртъв — напомни му Анабет, — седни си.

Духът изглеждаше засрамен и седна на мястото си.

— Няма нужда да те убиваме лично — изръмжа патерът. — Митра ще го стори вместо нас.

Статуята на олтара заблестя. Анабет опря ръце в зазидания праг зад гърба си. Това трябваше да е изходът. Мазилката се разпадаше под ръцете й, но въпреки това не можеше да мине през него с груба сила.

Огледа отчаяно стаята — от напукания таван до мозайката по пода, рисунките на стената и издялания олтар. Започна да разсъждава на глас.