Знакът на Атина

В далечния край на стаята, върху олтара, имаше друго изображение. Мъжът със сладоледената фуния на главата бе опрял нож до гърлото на бик.

На олтара имаше каменна фигура на мъж, потънал до колене в скала. В протегнатите си ръце държеше кинжал и факла.

Анабет нямаше представа какво трябва да изобразява това.

Тя направи крачка към олтара и нещо под крака й изхрущя. Погледна надолу и разбра, че е стъпила върху човешко ребро.

Анабет сподави писъка си. Откъде беше дошло това нещо? Погледнала бе надолу преди миг и не бе видяла никакви кости. Сега обаче подът бе осеян с тях. Ребрата изглеждаха много стари и се разпаднаха на прах, когато тя освободи крака си. Наблизо лежеше ръждясал бронзов кинжал, не много различен от нейния.

Този човек или бе носил оръжието, или бе убит с него.

Тя вдигна острието си, за да освети пътя напред. Малко по-надолу по пътя с мозайката лежеше цял скелет с червен жакет като на мъж от Ренесанса. Жабото и черепът му бяха обгорени, сякаш бе измил главата си с огън.

Прекрасно — помисли си Анабет. Тя премести поглед към статуята на олтара, която държеше факла и кинжал.

Това бе някакъв тест, реши Анабет. Двамата, оставили скелетите си тук, очевидно се бяха провалили.

Само дето не бяха двама. Още и още скелети и парцали осейваха пътя до олтара. Не можеше да прецени точно колко са, но бе готова да се обзаложи, че това са героите от миналото — децата на Атина, отправили се на същото приключение като нея.

— Няма да се присъединя към скелетите по пода — каза тя на статуята. Надяваше се да бе прозвучала смело.

— Момиче — обади се непознат глас, който отекна в стаята. — Тук не пускаме момичета.

— Жена, която се прави на герой — допълни втори глас. — Непростимо.

Стаята се разтърси. Прах се посипа от напукания таван. Анабет се стрелна назад към дупката, от която бе дошла, но тя бе изчезнала. Конецът й бе срязан.

Тя се покатери на пейката и заудря по тухлите, където се бе намирала дупката. Надяваше се да са илюзия, но изглеждаха истински.

Попаднала бе в капан.

По пейките се появиха дузина призраци. Това бяха мъже в пурпурни римски тоги, подобни на ларите от лагер „Юпитер“. Те я погледнаха така, сякаш бе прекратила съвещанието им.

Тя направи единственото възможно нещо. Слезе от пейката и се облегна на зазиданата стена. Опита се да изглежда уверена в себе си, макар от сърдитите духове и скелетите по пода да й идеше да се завие през глава с ризата си и да запищи.

— Аз съм дете на Атина — каза тя с цялата смелост, на която бе способна.

— Гъркиня — каза отвратено един от духовете. — Това е дори по-лошо, отколкото очаквахме.

В другия край на стаята се издигна странен призрак. Той се движеше с мъка, все едно имаше артрит, и застана до олтара, без да изпуска Анабет от поглед. Първата й мисъл бе, че този човек прилича на папа. Имаше бляскава роба, заострена шапка и овчарска гега.