Знакът на Атина

XXXV. Анабет

Анабет мислеше, че познава болката. Бе падала от стената с лава в лагера на нечистокръвните. Бе намушквана с отровен кинжал в ръката на моста в Уилямсбърг. Дори бе носила небето на раменете си.

Нищо от това обаче не можеше да се сравнява с усещането, което изпита в глезена си, когато се приземи. Веднага разбра, че го е счупила. Болка като от нажежено желязо прониза целия й крак. Светът се сведе до нея, глезена й и агонията, която изпитваше. Едва не припадна. Зави й се свят. Започна да диша на пресекулки.

Не — каза си тя. — Не можеш да изпаднеш в шок точно сега.

Опита да забави дишането си. Легна неподвижна и изчака болката да премине от ужасяваща в просто ужасна. Част от нея искаше да завие срещу света заради неговата несправедливост. Нима бе минала през какво ли не, за да бъде спряна от нещо толкова тривиално като един счупен глезен?

Наложи си обаче да се успокои. В лагера я бяха обучили да преживява всякакви неприятни ситуации, включително подобни наранявания. Огледа се наоколо. Кинжалът й бе паднал на няколко крачки от нея. На бледата светлина можеше да види очертанията на стаята. Лежеше на студен под, направен от плочки пясъчник31.

Таванът бе на височината на двуетажна сграда. Прагът, през който бе паднала, се издигаше на три метра от земята и сега бе напълно блокиран от боклуците, които бяха затрупали стаята като лавина. Около нея имаше стари парчета дървен материал. Някои бяха напукани или счупени, други бяха станали на трески.

Колко глупаво! — смъмри се тя наум. Беше се втурнала през прага в очакване да намери коридор или друга стая. Изобщо не й бе хрумнало, че може да падне. Дървеният материал вероятно бе от стълбище, което отдавна се бе разпаднало.

Тя огледа глезена си. Кракът й не изглеждаше особено изкривен. Чувстваше пръстите си. Не видя никаква кръв.

Всичко това бе чудесно.

Протегна се, за да вземе парче дърво. Дори това малко усилие я накара да изпищи.

Дървото се разпадна в ръцете й. Вероятно бе на векове, ако не и на хилядолетия. Нямаше начин да разбере дали стаята е по-древна от олтара на Митра, или е като Лабиринта — едно цяло от останки от различни епохи, слели се на случаен принцип.

— Добре — каза тя на глас, колкото да чуе гласа си, — мисли, Анабет. Направи си план.

Спомни си за глупавия курс по оцеляване в дивото, който Гроувър й бе преподал в лагера. Поне тогава й се бе сторил глупав.

Първата стъпка бе да огледа околността за възможни заплахи.

Стаята, в която се намираше, не изглеждаше порутена като храма на Митра. Лавината отгоре бе спряла. Стените бяха от дебели каменни блокове, по които нямаше видими пукнатини. Таванът не поддаваше. Всичко това бе чудесно.

Единственият изход бе в далечната стена — портал с арка, който водеше към мрака. Между нея и изхода имаше малък тухлен канал, през който течеше вода. Посоката на течението бе от ляво надясно. Каналът изглеждаше като останка от времето на стария Рим. Анабет се надяваше водата да е годна за пиене.