Знакът на Атина

В края на сутерена подът бе разкопан и разкриваше още едно стълбище, направено от бял камък. То водеше още по-надолу.

Анабет достигна ръба му. Въпреки светлината, която хвърляше кинжалът й, надолу бе тъмно и не се виждаше нищо. Тя подпря ръка на стената и намери ключ за лампа. Натисна го и стълбите се осветиха от бели флуоресцентни лампи. Видя, че в дъното им има покрит с мозайка под, изобразяващ елени и фавни. Това вероятно бе стая, останала от древна римска вила, погребана под сутерена и неговите пластмасови мечове.

Слезе надолу. Стаята бе с ширина около шест метра. Някога стените са били боядисани в ярки цветове, но сега фреските им бяха или избледнели, или се бяха разпаднали. Единственият изход бе в една дупка на ъгъла на пода, където мозайката се бе сринала.

Анабет приклекна до нея. Тя слизаше в по-голяма пещера, но дъното оставаше невидимо. Тя чу вода, която идваше на около десет метра под нея. Въздухът не беше като от канализация. Ухаеше само на старост и мухъл, макар във въздуха да се долавяше и сладникава миризма като от увехнали цветя. Може би това бяха останки от древен акведукт. Нямаше обаче начин да слезе до него.

— Няма да скоча — промърмори си тя наум.

Сякаш в отговор на това нещо блесна в мрака. Знакът на Атина се появи на дъното на пещерата и разкри лъскава тухлена стена, която се издигаше до подземен канал на около 12 метра под нея. Совата сякаш я дразнеше: „Това е пътят, хлапе. По-добре измисли нещо“.

Анабет се замисли върху възможностите, които й оставаха. Бе опасно да скочи, а нямаше стълби или въжета. Замисли се дали няма да е разумно да вземе малко от скелето над нея, за да го ползва като пожарникарски стълб, но то бе зазидано. Освен това не искаше да събаря сградата отгоре си.

Изпита чувство на безсилие. През целия си живот бе гледала как другите герои проявяват невероятни способности. В този случай Пърси например щеше просто да издигне водата и да се спусне по нея. Хейзъл по собствените си думи се оправяше безпроблемно под земята и дори можеше да променя посоките на тунелите. Лесно щеше да си проправи път. Лио щеше да извади необходимите предмети от колана си и да построи нещо с тях. Франк щеше да се превърне в птица. Джейсън щеше да полети по вятъра и да кацне долу. Дори Пайпър имаше своя очароващ глас. Вероятно с него щеше да убеди Рея Силвия и Тиберин да й помогнат.

А какво имаше Анабет? Бронзов кинжал, който не правеше нищо специално, и прокълната сребърна монета. В раницата й бяха лаптопът на Дедал, бутилка минерална вода, няколко парчета амброзия за спешни случаи и кутийка кибрит — вероятно безполезна, въпреки че баща й я бе уверил, че винаги трябва да може да си напали огън.

Нямаше специални сили. Дори шапката невидимка, която бе единственият й наистина вълшебен предмет, бе спряла да работи и си стоеше в каютата на Арго II.

Имаш своя интелект — каза й един вътрешен глас. Анабет се замисли дали това не е самата Атина, но изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. Интелект… като Одисей, любимия герой на Атина. Той бе спечелил Троянската война с ума си, а не със сила. Бе преживял срещите с най-различни чудовища и несгоди благодарение на находчивостта си. Това бе качеството, което Атина ценеше.