Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
Дъщерята на Мъдростта върви сама…
Това не означаваше само, че Анабет ще е без приятелите си, осъзна тя. Означаваше още, че ще трябва да се справи без суперсили.
Добре. Как можеше да слезе долу така, че да не се пребие, и в същото време да е сигурна, че ще може да излезе?
Тя се върна на сутерена и разгледа отворените сандъчета. Конци и пластмасови мечове. Идеята, която й хрумна, бе нелепа и тя едва не се разсмя.
И все пак бе по-добре от нищо.
Започна да работи. Ръцете й сами знаеха какво трябва да вършат. Понякога това се случваше, както когато помагаше на Лио с машините в кораба или правеше архитектурни планове на компютъра си. Никога не бе правила нещо от конци и пластмасови мечове, но сега това й се струваше лесно и естествено. За минути използва няколко кълба прежда и пластмасовите мечове така, че да си направи въжена стълба, оплетена така, че да е здрава, без да е твърде дебела. Мечовете служеха за стъпала.
За да изпробва стълбата, я окачи на една от колоните и се отпусна на въжето с цялата си тежест. Пластмасовите мечове се огънаха, но подсилваха възлите на кордата, така че поне можеше да се хване здраво.
Стълбата нямаше да й спечели награда за дизайн, но можеше да я изведе до пещерата долу. Тя първо натъпка чантата с останалите макари. Не знаеше защо, но те бяха полезни, а и не тежаха особено.
Отправи се обратно към дупката в мозаечния под. Закачи единия край на стълбата до най-близката част от скелето, спусна въжето към пещерата и започна да слиза надолу.
XXXIV. Анабет
Докато Анабет висеше във въздуха и слизаше полека по люлеещата се стълба, тя благодари наум на Хирон за всичките години тренировки по катерене в лагера на нечистокръвните. Бе се оплаквала често и шумно, че катеренето по въже няма как да й помогне да се справи с чудовище. В отговор Хирон само се усмихваше, все едно знаеше, че този ден ще настъпи.
Най-накрая Анабет стигна дъното. Изпусна брега на канала и цопна във водата, но се оказа, че тя е с дълбочина от едва няколко сантиметра. За сметка на това пък бе студена и се просмука в обувките й.
Тя вдигна светещия кинжал. Плиткият канал течеше в средата на тухлен канал. На всеки няколко метра от стените излизаха керамични тръби. Тя предположи, че те са за отводняване — част от древната римска канализация. За нея бе невероятно, че тунел като този е оцелял в подземията през всичките тези векове.
Внезапно я прониза неприятна мисъл. Преди няколко години с Пърси се бяха озовали в Лабиринта на Дедал — тайна мрежа от тунели и стаи, гъмжащи от капани и проклятия. Тя опасваше цяла Америка.
Когато Дедал бе загинал, целият Лабиринт се бе срутил. Поне така вярваше Анабет. Ако обаче срутването бе засегнало само Америка и древната версия на Лабиринта бе оцеляла? Дедал й бе казал, че Лабиринтът има свой собствен живот, че постоянно расте и се променя. Вероятно можеше да се регенерира подобно на чудовищата. Той бе, както би казал Хирон, архетипна сила — нещо, което никога не можеше да умре.
Ако това подземие бе част от Лабиринта…
Анабет реши да не мисли за това, но и да не приема по дефиниция, че върви в правилната посока. В Лабиринта разстоянията губеха своето значение. Ако не внимаваше, можеше да измине двайсет метра в погрешната посока и да се озове в Полша.
За да е спокойна, закачи едно кълбо прежда на края на въжената стълба. Можеше да го развива, докато изследва помещението. Това бе стар, но хубав трик. Чудеше се в каква посока да продължи. Тунелът изглеждаше еднакъв и в двете посоки.
Точно тогава на около петнайсет метра от нея върху стената блесна Знакът на Атина. Анабет можеше да се закълне, че Знакът я гледа с големите си огнени очи, сякаш искаше да й каже: „Какъв ти е проблемът? Побързай!“.
Вече започваше да мрази тази сова.
Когато стигна мястото на Знака, образът вече бе избледнял, а тя бе изхабила преждата си. Закачи още едно кълбо и огледа тунела. В тухлената стена имаше дупка, вероятно пробита от чук. Тя приближи, за да я погледне. Пъхнала кинжала си, за да я освети, Анабет видя долното помещение — дълга и тясна стая, чийто под бе покрит с мозайка. От двете й страни имаше пейки. Бе оформена като вагон на метро.