Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
Тя отвори ковчежето и попадна на няколко опаковки с въздушни мехурчета.
— Хермес! — възмути се тя и погледна мрачно към опаковките. След това мозъкът й се размърда и тя осъзна, че те наистина са божи дар. — Но това е чудесно!
Анабет уви счупения си глезен с мехурестия материал, след което го обездвижи с дървените останки и уви всичко с кожените превръзки.
Преди много години бе минала курс по първа помощ и бе направила своеобразна шина за друг лагерник, без да предполага, че някога ще направи такава и за себе си.
Работата бе бавна и болезнена, но накрая я свърши. Тя разгледа останките от стълбището и намери парче от перилата му — тясна дъска с дължина около метър и половина, която можеше да й послужи като патерица. Тя се облегна на стената, стъпи на здравия си крак и се изправи.
— Ох! — Пред очите й затанцуваха черни петънца, но успя да остане права. — Следващия път — промърмори тя в тъмната стая — предпочитам да се боря с чудовище. Много по-лесно е.
Знакът на Атина заблестя върху арката над отворения праг. Огнената сова я гледаше с очакване, все едно искаше да каже: „Време беше. Чудовищата са в тази посока“.
Анабет се замисли дали Знакът не е базиран на истинска свещена сова. Ако беше така, след края на мисията си щеше да я намери и да й прасне един по муцуната.
Мисълта я обнадежди. Тя мина през канала и бавно се затътри по коридора.
XXXVI. Анабет
Тунелът бе равен и вървеше все направо, но след падането си Анабет не смееше да поема рискове. Опираше се на стената и опипваше пътя пред себе си с патерицата, за да е сигурна, че няма капани. Докато напредваше, сладникавата миризма се засили и опъна нервите й. Звукът от течаща вода заглъхна зад гърба й. На мястото му дойде сух хор от шепоти като от милион тънки гласчета. Те сякаш идеха от вътрешността на стените и ставаха все по-силни и по-силни.
Анабет се опита да ускори крачка, но не можеше да го стори, без да загуби равновесие или да раздразни глезена си. Тя продължи да куцука напред, убедена, че нещо я следва. Гласовете приближаваха и се смесваха в един.
Тя докосна стената и ръката й потъна в паяжини.
Анабет изпищя, след което се прокле, задето е издала присъствието си. Това е само една паяжина — каза си тя наум, но бученето в ушите й не спря.
Бе очаквала паяците. Знаеше с кого трябва да се срещне. С уважаемата госпожа. С гласа в мрака. С тъкачката.
Паяжините обаче й напомниха колко близо е до целта си. Ръката й потръпна, докато я обърсваше в камъните. Какво си бе мислила? Не можеше да се справи сама.
Но вече бе късно. Трябваше да върви напред.
Продължи по коридора крачка по крачка — всяка една, изпълнена с болка. Шепотите са усилиха, докато не започнаха да звучат като милиони сухи листа, въртящи се във вихър. Паяжините станаха по-плътни и изпълниха тунела. Скоро тя ги махаше от лицето си, разкъсваше ги по пътя си, минаваше през тях като през завеси.
Сърцето й искаше да изскочи от гърдите и да избяга. Тя ускори ход, пренебрегвайки болката в глезена си.
Най-сетне коридорът свърши с портал. Старо дърво бе струпано пред него до височината на талията й. Изглеждаше така, сякаш някой се бе опитал да го барикадира. Това не предвещаваше нищо добро, но Анабет използва патерицата си, за да разбута дърветата, доколкото може. После пропълзя върху останалите дървета. Няколко трески се набиха в свободната й ръка.
От другия край на барикадата имаше зала с размерите на баскетболно игрище. Подът бе покрит с римска мозайка. Остатъци от гоблени висяха по стените. Две незапалени факли стояха от двете страни на портала. И двете бяха покрити с паяжини.
В далечния край на залата Знакът на Атина блестеше над друг изход. За нещастие, между него и Анабет имаше петнайсетметрова пропаст. Над нея имаше две греди, които бяха твърде далечни, за да можеш да стъпиш върху тях, но и твърде тесни, за да вървиш само по едната, освен ако не си акробат, какъвто Анабет не беше, и нямаш счупен глезен, какъвто тя имаше.
Коридорът, от който бе дошла, се изпълни със съскане. Мрежите се разтърсиха и затанцуваха, когато се появиха първите паяци. Те не бяха по-големи от желиран бонбон, но бяха дебели и черни. Пълзяха по стените и пода.
Анабет нямаше представа какви точно паяци са това. Знаеше само, че идваха за нея, а й оставаха само секунди, докато измислеше някакъв план.