Огнената кралица

— Млъквай — каза му изморено Кара. Беше седнала колкото се може по-близо до огъня, а лицето ѝ бе обезпокоително бледо. Последните дни ѝ се бяха отразили по-тежко, отколкото на всеки друг от ротата, тя се препъваше на опашката на тясната колона и клатеше глава при настоятелните молби на Дарена да поязди някое пони. „Трябваше да я отпратя обратно в Пределите — помисли си Вейлин и го жилна угризение, като гледаше как Кара протяга ръце към огъня, а очите ѝ блестят мътно в тъмните кухини. — Тя даде достатъчно при Алтор.“

Мъдрия мечок дойде, наведе се, взря се в лицето ѝ с неодобрително мръщене, после се изправи, изгледа Дарена и Маркен със суров укор и попита:

— Защо не споделяте?

Маркен се намръщи озадачено.

— Какво да споделяме? Ако тя иска от дажбите ми, да заповяда.

— Пфу! — Мъдрия мечок насочи костения си жезъл към едрия Надарен, после го завъртя и посочи подред Лоркан, Дарена и Кирал. — Не месо. Споделя сила. — Сложи нежно ръка върху главата на Кара, гласът му омекна и в него зазвуча нещо като съжаление. — Тя е в нужда.

Дарена се приведе напред и попита напрегнато:

— Как? Как да споделим?

Мъдрия мечок се втренчи за миг в нея, после се изкикоти разбиращо.

— Знаете толкова малко — каза той и поклати глава. Наведе се да вдигне Кара на крака и хвана ръката ѝ, а другата протегна към Дарена. — Всички споделят.

Дарена стана и го хвана за ръката и скоро към нея се присъедини предпазливата, но явно заинтригувана Кирал. Маркен се поколеба, после отиде да хване протегнатата ръка на ловкинята. Лоркан обаче продължи да седи и да се взира в тях с мрачна неохота, докато Вейлин не го сръчка настоятелно с върха на ножницата си. Тогава се надигна бавно, но ръцете му останаха скръстени. Погледът му се задържа върху Кара, която се олюляваше от изтощение.

— Откъде да знаем, че това няма да я нарани? — каза той.

— Не нарани — увери го Мъдрия мечок. — Нужна само малко сила от всеки.

— Всичко е наред, Лоркан — каза Кара и му протегна ръка. — Щом аз му се доверявам, би трябвало да му се довериш и ти.

Вейлин стана, докато Лоркан завършваше кръга, и хвърли предпазлив поглед към лонаките; усещаше внезапното им безпокойство. Някои мърмореха и обърнаха гръб, за да си тръгнат. Неколцина останаха, като шаваха от неудобство, но явно не можеха да устоят на гледката на Надарените или на доловимата промяна във въздуха около тях — нова топлина, която щипеше кожата и вдигна бледа мъгла от леда под нозете им. Те стояха напълно неподвижни, стиснали ръце и мълчаливи, лицата им изглеждаха умиротворени, дори доволни, а върху устните на Кара се появи слаба усмивка, когато топлината се усили и ги обгърна мъгла, а около увитите им в кожа нозе се образува плитка локва от разтопен лед.

Вейлин се засрами от внезапния прилив на завист, породен от неприятното знание, че подобни неща сега са недостъпни за него. При Алтор той се мислеше за господар на своята песен, намираше чувство за цялост сред кръвта и касапницата. „Все още бях дете — осъзна той и потисна надигащото се чувство на сърдито отчаяние, вперил поглед в Мъдрия мечок. — Колко ли неща би могъл да ми каже той?“