Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Не се съмнявай — увещава я Зигне. — Познавам дрейлинг, който измина сам петнайсет хиляди мили с такава яхта.
— Ако говориш за стария Хьорвар — казва Зигруд, който върви към тях по пристана, — този тип плаваше по-бавно, отколкото се телят кравите.
Още стъпва полека, дясната му ръка е на превръзка. Малагеш клати глава: да стреляш прав с „Понджа“ наистина е като да те блъсне камион. Но пък едва ли някога е имало мъж, който да понася такива несгоди по-добре от Зигруд.
— Хьорвар е сред най-изтъкнатите мореплаватели, за които съм чувала — сопва се уязвената Зигне.
— Всички подозирахме — казва ѝ Зигруд, — че е толкова бавен, защото все биеше чекии в каютата вместо да спи. Всеизвестен беше с това.
— Както и да е — натъртва Зигне, — това е добра яхта и ще ни откара до мястото, където трябва да отидем.
Малагеш се обръща към Зигруд и пита:
— Добра ли е? Сериозно питам.
Той вдига ръка и я завърта наляво-надясно.
— Ще свърши работа.
Зигне, която носи още припаси в яхтата, прихва насмешливо. Малагеш гледа придирчиво сандъка в ръцете ѝ.
— Имаме четири нарезни пушки и патрони за тях… а сега и гранати. Защо гранати?
— Не си била на Зъба, госпожо генерал — напомня Зигне през рамо. — А аз съм била. И щом вярваш, че нещо Божествено се пробужда във Воортяштан… Предпочитам да сме подготвени.
И тя се пъха през отворения люк. Зигруд и Малагеш стоят на пристана, леко прегърбени заради болежките си.
— Пази я — казва той.
— Май тя ще ме пази. Нищичко не знам за проклетите лодки.
— Може и да е веща в мореплаването. Но не и в битките. А отива на място, което според мен може да се окаже твърде опасно. Дори не ни е известно дали Чоудри се е върнала от Зъба. Не знаем какво дебне там.
— Ще се опитам.
Зигне излиза от трюма.
— Скоро ще пристигнат още кораби с доставки. Ако искаме да потеглим, сега е моментът.
— Адове — изтърсва Малагеш. — Започва се…
Стъпва на палубата въпреки упоритата болка в хълбока. Зигне тика в ръцете ѝ спасителна жилетка.
— Сложи си я. И не ми се пречкай.
— Добре де, добре.
Малагеш сяда до люка и навлича спасителната жилетка.
Зигне се обръща към баща си и Малагеш за миг вижда каква би могла да е връзката им, ако и светът е бил друг: Зигруд се е изправил на кея висок, горд, суров с мъглата преди изгрев зад гърба си, а пред него стои дъщеря му, млада и непреклонна, уверено пазеща равновесие на пети върху клатещата се лодка. Споделят някакъв безмълвен миг, който остава недостъпен за Малагеш — може би и двамата признават с гордост вещината на другия, а после си напомнят, че имат работа за вършене и трябва да се заемат с нея.
— Късмет в морето — пожелава Зигруд.
— Късмет в делата — отвръща Зигне.
След тези думи той се навежда, отвързва въжето и го подмята на палубата. Зигне го улавя с една ръка, навива го, отива на кърмата и включва малкия дизелов двигател с едно дърпане на стартера. Моторът пърпори и бълва дим и тя насочва малката яхта към морето.
Не се обръща нито веднъж да погледне баща си. Малагеш извива глава към брега — Зигруд също се отдалечава по кея, без да се обърне.
Два дни и две нощи плават на югозапад. През повечето време Малагеш просто внимава да не се пречка на Зигне. И повръща.
Някога се е присмивала на Шара за слабия ѝ стомах, но сега — на този малък съд в открито море — съжалява за думите си: всяко надигане на всяка вълна се усеща хилядократно по-силно, все ѝ се струва, че яхтата ще се преобърне, голямото платно ще се потопи в тъмнеещото Северно море и ще завлече нея и Зигне в непрогледния мрак на водния им гроб.
Разбира се, не се случва нищо подобно. Зигне управлява яхтата изкусно. Шета почти неспирно, щъка към носа и люка да нагласява румпела или такелажа, или други части от анатомията на корабчето, чиито названия звучат в ушите на Малагеш като измислени щуротии. Поспира само за предупреждение Малагеш да внимава при движенията на голямото платно или молба да ѝ подаде нещо, което трябва да посочи с пръст.
Щом настъпва първата нощ, Зигне казва:
— Вече сме на добро място. Ако бях сериозен моряк, бих свикнала да спя по двайсетина минути, за да се будя често и да гледам какво има пред нас. Но не съм, значи ще се сменяме.
— И какво да правя?
— Седиш в рубката и викаш, ако зърнеш нещо опасно, разбира се.
— И как изглежда опасното нещо?
— Като голяма опасна скала, госпожо генерал. Или голям опасен кораб, ако се отклоним към маршрутите им… което не би трябвало да се случи, ако съм определила правилно курса. Но никога не се знае.