По-горе билото, майстори!
- Автор: Сэлинджер Джером Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-горе билото, майстори!». Краткое содержание книги:
Бавно, с много нехайна — за да не кажем нахална — походка той измина няколко крачки до пресечката, където дежурният полицай даваше своите нареждания. Двамата започнаха някакъв безкраен разговор (чух как придворната изпухтя тежко зад мен). Изведнъж шофьорът и полицаят избухнаха в неудържим смях. Човек би рекъл, че не водят сериозен разговор, а си разправят мръсни вицове. После шофьорът все още смеейки се, махна приятелски на полицая и тръгна — пак така бавно — към колата. Той влезе, затръшна вратата, извади цигара от пакета върху поставчицата пред себе си, затъкна я на ухото си и тогава, едва тогава, се обърна към нас да съобщи:
— И той нищо не знае. Ще трябва да чакаме, докато мине парадът. — Той ни хвърли безразличен поглед. — Тогава ще можем да продължим. — Обърна се напред, взе цигарата от ухото си и я запали.
От задната седалка полетя тежката въздишка на придворната — израз на отчаяние и обида. После настъпи пълна тишина. За първи път от няколко минути насам погледнах дребното старче с незапалената пура. Това бавене очевидно никак не го тревожеше. Той изглежда си бе установил строго определена норма на поведение, когато седи на задната седалка на кола — независимо дали колата е в движение, спряла или пък (човек и това би помислил) излита от някой мост в реката. Удивително проста система: само седиш съвършено изправен, поддържащ разстояние от осем пръста между цилиндъра и тавана на колата и гледаш строго и неизменно към предното стъкло. И ако Смъртта, — а тя вероятно през цялото време седеше на капака на мотора, — ако Смъртта по някакво чудо влезе през стъклото и те повика, просто ставаш и тръгваш с нея — строг, но спокоен. Не е изключено да вземеш и пурата със себе си, особено ако е хаванска.
— Какво ще правим? Нима ще седим тук като пънове? — каза придворната. — Аз умирам от жега.
Ние с мисис Силзбърн се обърнахме тъкмо навреме, за да забележим, че тя погледна мъжа си — за пръв път откакто бяхме седнали в колата.
— Не можеш ли да се помръднеш мъничко? — каза му тя. — Така съм притисната, че едва дишам.
Лейтенантът се засмя и разпери изразително ръце.
— Та аз седя едва ли не на калника, душичке — каза той.
Тогава с възмущение, примесено с любопитство, придворната изгледа другия си съсед, който, решил сякаш да ме развесели, заемаше много повече място, отколкото му бе нужно. Между дясното му бедро и страничната облегалка имаше цели четири пръста. Придворната несъмнено забеляза това, но въпреки цялата си дързост, не посмя да каже нищо на това дребно човече със странен вид. Тя се обърна отново към мъжа си.
— Можеш ли да ми дадеш една цигара? — рече тя нервно. — Невъзможно ми е да извадя моите — така са ме сплескали.
При думата „сплескали“ тя обърна глава и стрелна с многозначителен поглед дребничкия виновник за престъплението, узурпирал мястото, което според нея и принадлежеше по право. Но той си оставаше напълно неуязвим. Продължаваше да гледа право пред себе си в предното стъкло на колата. Придворната погледна мисис Силзбърн и вдигна изразително вежди. В отговор на лицето на мисис Силзбърн се появи изражение, пълно с разбиране и съчувствие. В това време лейтенантът прехвърли цялата тежест на тялото си върху левия си бут, тоест бута откъм прозореца, и извади от десния джоб на парадните си панталони пакет цигари и кибрит. Жена му си взе цигара и той начаса й подаде огън. Мисис Силзбърн и аз наблюдавахме запалването на цигарата като някакво малко чудо.
— О, извинете — сети се лейтенантът и поднесе пакета към мисис Силзбърн.
— Благодаря, не пуша — отвърна бързо тя, едва ли не със съжаление.
— Вие, редник? — подаде той пакета към мен след едва забележимо колебание.
Откровено казано, на мен ми хареса това, че той си наложи да ми предложи цигара, че елементарната учтивост победи пагона, но въпреки това му отказах.
— Може ли да видя кибрита ви? — попита мисис Силзбърн с необикновено плахо, почти детско гласче.
— Този ли? — каза лейтенантът и подаде с готовност кибрита.
Мисис Силзбърн заразглежда внимателно кибрита, а и аз го погледнах с интерес. На горната страна със златни букви върху червен фон бе написано: „Този кибрит е откраднат от дома на Боб и Еди Бъруик.“
— Чудесно! — възкликна мисис Силзбърн и заклати глава. — Наистина чудесно!
Аз бърчех лице, уж не можех да прочета надписа без очила, и зяпах най-невъзмутимо в кибрита. На мисис Силзбърн явно не й се щеше да го върне на собственика му. Когато най-после му го даде и лейтенантът закопча капачката на горния си джоб, тя каза:
— Никога не съм виждала такъв кибрит. — Обърнала се цяла назад, тя гледаше с нежност горния джоб на лейтенанта.