Заключената стая

Той извади от джобчето на ризата си пакетче цигари и предложи на Рьон, но той отрицателно кимна с глава.

— Забелязахте ли нещо в ръцете й?

— Не зная, не съм уверен. Може и да е имало.

— А фигурата й? Слаба, пълна?..

— Според мен — нормална. Нито слаба, нито пълна.

— Лицето й, значи, съвсем не сте видели?

— Само за секунда, докато сядаше в колата. Но тази нейна шапка, пък и очилата големи…

— Ако я срещнете, ще я познаете ли?

— По лице няма да я позная. В друго облекло, в рокля, да речем, също едва ли.

Рьон сръбна замислено от бирата. След това попита:

— Абсолютно ли сте сигурен, че това беше жена?

Домакинът го погледна удивено, сбърчи вежди и произнесе нерешително:

— Не знам, стори ми се, че е жена. Но сега… сега започвам да се съмнявам. Просто така я възприех, нали тези неща се усещат несъзнателно — момче ли или момиче, макар че по външния вид не винаги може да се съди. Но да се закълна не мога, питайте ме какви са й гърдите — не мога да ви кажа.

Той погледна към Рьон през цигарения дим и продължи бавно:

— Вие сте прав наистина. Защо непременно да е жена, би могло да бъде и мъж. Дори така всичко изглежда по-вероятно, не съм чувал досега момичета да грабят банки и да убиват.

— Значи, вие допускате, че тази личност би могла да бъде и мъж?

— След това, което ми казахте… Ама, разбира се, мъж ще е, че как иначе.

— А другите двама? Можете ли да ги опишете? И колата?

Шьогрен дръпна още веднъж и хвърли угарката в камината, където се виждаха купчина фасове и употребени кибритени клечки.

— Колата беше „Рено-16“, в това няма грешка. Светлосива или бежова, не знам как точно се казва този цвят, но във всеки случай беше почти бяла. Номерът не запомних, но помня буквата „А“ и две тройки. Или три… но не по-малко от две и според мене стояха някъде по средата.

— Сигурен ли сте, че буквата беше „А“? Да не би да е било „АА“ или „АБ“?

— Не, само „А“, сигурен съм. Имам отлична зрителна памет.

— Това е великолепно — отбеляза Рьон. — Де да имахме винаги такива свидетели.

— Точно така. Четохте ли „Аз съм фотоапарат“? От Ишерууд.

— Не съм я чел — отговори Рьон.

Смрачаваше се. Стен Шьогрен стана и запали лампата зад креслото на Рьон и отново седна.

— Е, да продължим — рече Рьон. — Искахте да ми опишете хората от колата.

— О, да, но когато им обърнах внимание, само единият беше в нея.

— А другият?

— Другият стоеше на тротоара, отворил задната врата. Едър, по-висок от мен мъжага. Не че беше пълен, а здрав, силен на вид. На години горе-долу като мен — тридесет, тридесет и пет, с дълги коси, миши цвят. Панталоните черни, изгладени, клоширани, ризата също черна, лъскава такава, отпред разкопчана и май че на шията имаше верижка с някакво сребърно медальонче. Мутрата му загоряла, почти червена. Когато тази мома — ако разбира се, е било мома — дотича, той разтвори широко вратата, за да може да се метне в колата, хлопна я, а самият той седна отпред и автомобилът потегли със страшна скорост.