Заключената стая
- Автор: Вальо Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заключената стая». Краткое содержание книги:
Най-сетне Мартин Бек се свърза със следователя, който беше препратил делото от участъка в криминалната полиция. Оказа се, че той много се е мотал — едва в понеделник на двадесет и седми е оформил изпращането на документите… Мартин Бек намери за нужно да се осведоми:
— Вярно ли е, че сте получили заключението на съдебния лекар още в сряда?
— Ей богу, не си спомням точно — в гласа на следователя се усещаше неувереност. — Във всеки случай аз го прочетох едва в петък.
И понеже Мартин Бек чакаше мълчаливо обяснения, той продължи:
— В нашия участък само половината от хората са на работа. Едва се справяме с най-неотложните дела. А преписките продължават да се трупат.
— Значи до петък никой не е чел протокола?
— Напротив, началникът на оперативния отдел го видя. В петък сутринта той пита и мен у кого е пистолетът?
— Какъв пистолет?
— Този, с който се е застрелял Свярд. Самият аз не съм го виждал, но реших, че някой от полицаите, които първи са отишли на местопрестъплението, е намерил оръжието.
— Пред мен е тяхното донесение — каза Мартин Бек. — Ако в квартирата е имало огнестрелно оръжие, те са били длъжни да упоменат за това.
— Аз не виждам никакви пропуски в действията на нашия патрул.
Иска да запази хората си… Съображенията му са ясни. През последните години критиките към полицията стават все по-остри, отношенията с обществеността рязко се влошават, а натоварването почти се удвои. В резултат на това хората напускат на групи полицията, при което, като правило, си отиват по-добрите. И макар че в страната безработицата расте, да се направи пълноценна замяна е невъзможно. Затова тези, които са останали, се пазят един друг.
— Да допуснем — каза Мартин Бек.
— Момчетата са действували правилно. Веднага след като са проникнали в апартамента и са открили покойника, те са извикали следовател.
— Имате предвид Гюставсон?
— Точно така. Той е от криминалната полиция, нему се полага да прави изводи и да докладва за всичко, което е открито. Аз реших, че те са му обърнали внимание за пистолета и той го е взел.
— И после е премълчал за това в донесението си?
— Всичко се случва — сухо отбеляза сътрудникът.
— И все пак излиза, че в стаята изобщо не е имало оръжие.
— Като че ли. Но аз научих за това едва миналия понеделник, когато разговарях с Кристиансон и Квастму. И моментално препратих всички документи в Кунгсхолмсгатан.
Полицейският участък и криминалната полиция се намираха в един и същ квартал, поради което Мартин Бек си позволи да отбележи:
— Не е кой знае колко далеч.
— Действахме според правилника — отвърна следователят.
— Честно казано, мен ме интересува повече Свярд, отколкото пропуските на тази или онази страна.
— Ако някой е направил пропуск, то това не е полицията.
Намекът беше достатъчно прозрачен и Мартин Бек предпочете да приключи разговора.
— Благодаря за помощта — каза той. — Всичко хубаво.
След като помисли минута, той набра номера на Гюставсон.
— Ах, да, онова дело — спомни си той. — Непонятна история. Какво да се прави, случва се.
— Какво се случва?
— Непонятни случаи, загадки, които просто е невъзможно да решиш. Безнадеждно дело, това се вижда веднага.
— Ще ви помоля да дойдете тук.
— Сега? На Вестберг?
— Именно.
— За съжаление това е невъзможно.
— Съмнявам се — Мартин Бек си погледна часовника. — Да речем, в три и половина.
— Но на мен не ми е…
— В три и половина — повтори Мартин Бек и прекъсна връзката.
Той стана и се заразхожда из стаята с ръце на гърба.
Всичко е нормално. През последните пет години нещата потръгнаха тъй, че най-напред се налагаше да се изясни как е действувала полицията. И нерядко това се оказваше по-трудно, отколкото да се вникне в самото дело.
Алдор Гюставсон се яви в пет без пет.
Презимето Гюставсон не говореше нищо на Мартин Бек, но лицето му беше познато. Слаб брюнет на около тридесет години с безцеремонно и предизвикателно поведение. Мартин Бек си спомни, че беше го виждал в дежурната на криминалната полиция и на други не толкова забележителни места.
— Моля, седнете.
Гюставсон седна в най-удобното кресло, преметна крак върху крак и извади цигара. Запуши и каза:
— Неприятно дело, нали? Какви въпроси имате?
Мартин Бек си поигра мълчаливо с химикалката, след това попита:
— Кога отидохте на Бергсгатан?
— Вечерта, някъде около десет.
— И какво видяхте?
— Ужас. И гадна миризма…
— Къде бяха полицаите?
— Единият стоеше на пост пред вратата. Вторият беше в патрулната кола.