Рада Казалийска (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

Източникът, от който черпим най-точни сведения за йеромонаха, е „Историческият бележник“. В него четем, че е роден в с. Загоричене, т.е. че е от Македония. А това, че не е знаел добре родния си език, вероятната причина е, че е бил твърде малък когато отишъл в Атон. Нека не забравяме и факта, че той идва в Среднородопието, когато вече е на четиридесет години. Възраст, през която е възможно да е забравил матерния си език. Но това, че се заема с огромно желание да създаде българско училище в Родопите говори, че в неговите вени тече славянска кръв.

В „Бележника“ Рада Казалийска отделя значително място за йеромонаха. В един летен ден тя, баща й и отец Григорко стояли на потона вкъщи унесени в разговор, като от време-навреме поглеждали насреща пред къщата, където двама мъже косели зелената люцерна в Нигината ливада. Окосената трева разнасяла наоколо освежителен аромат. Рада се сеща, че е чувала от леля си Смиляна за жестоката съдба на баба Нига Белювска Нираизова. Тя запитала баща си знае ли нещо за тази българка, която имала голям имот, но жестоко пострадала от турците. Баба Нига подарила ливадата на Светогорския гръцки манастир Ватопед. Когато научил за това, Юсеин Агуш повикал старата жена и я запитал дали монасите са й платили за нивата. На отрицателният отговор той казал на заптиетата: „Тя не е взела пари бре, идете да й платите!“. Тогава я сложили в един чувал и я хвърлили във водите на р. Черна. На казаното за нея Вълчо Казалията навел глава и с тих глас отговорил: „Така приказват всички стари хора, но аз не съм бил роден…“ Слушайки ги отец Григорий не изтрайва и добавя, че той има „Бележник“, който е предаван от ръка на ръка в продъжение на няколко столетия и който не е виждал бял свят.

Наскоро след този разговор отива в дома на Рада Казалийска, изважда от джубата си стара книга, подвързана с щавена агнешка кожа, обръща към нея изпитателен поглед и пита: „Можеш ли да пазиш тайна?“ На утвърдителния отговор казва: „Тази книга се води от 1622 г., В нея свегорските монаси Урбан, свещеник Йоан Мирчев, йеромонах Евдоким, йеромонах Теофил и други са отбелязвали по-важни събития, станали тук в Кръстогорието…“. По този начин тя придобила стойност на ценна история за живота на населението по време на турското робство в този край. Накрая отец Григорий добавя: „В нея е отделено място и за училището, което ти създаде. Твоето име ще се пази во век“.

В „Историческия бележник“ можем да прочетем още за различни случаи станали през онова време, а именно за раждането на двуглавото теле с християнски кръст на корема, което смутило твърде много турците. Те виждали в този християнски символ падането на турската империя. И затова всячески се стремели да убият новородилото се животно. За сто и петнадесет годишната баба Нига, която казала още на Юсеин ага: „Че аз няма да оставя имота си да се гаврят потурченци“.

По предание записано в „Бележника“ от йеромонах Поликарт през 1622 г. султан Мустафа II издава заповед да се приберат от населението на Родопите всички момчета от десет до петнадесетгодишна възраст, които да се изпратят да учат за ходжи в Цариград, след което да се върнат обратно, за да помогнат при потурчването на местното население.