Рада Казалийска (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)
- Автор: Антонова Мария
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рада Казалийска (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)». Краткое содержание книги:
Всяка година на 29 юли Българската провославна църква отбелязва този ден в богослужебните храмове с отслужване на тържествена литургия, на която се пее следния тропар: „Днес празнуваме паметта на светилника на нашата земя и с любов възхваляваме страдалец — той посрами злобата на безумните и верните в благочестието утвърди; нему с ликуване зовем: «Радвай се, отче наш Висарионе молитвениче на българския род».“
И пак в „Историческия бележник“ четем, че на 8 юлий 1720 г. бил обесен в местността „Поляние“ и енорийският свещеник на село Езерово, йеромонах Варлаам Светогорски.
В „Бележника“ се разказва още, че през 1720 г. в Райково е живял ходжа на име Селим, известен с жестокостта си над българското население.
Дошъл от Анадола, задачата му била да подчини по-будните българи, като ги накара да приемат мюсюлманската вяра, което би му дало правото да укрепи и засили властта над мирния народ. За да постигне целта си, решил да използва чудовищни средства в името на Аллах и султан Ахмед III. В едно от поредните си донесения го уверявал, че българите в Райково не са верни негови поданици и постоянно се бунтуват и пречат за помохамеданчването на населението от Родопите. В отговор султанът наредил непокорните да бъдат жестоко наказани. Получавайки заповедта, Селим ходжа това и чакал, за него дошъл часът на разплата. Събрал насред селото двеста българи и им съобщил нареждането, добавяйки ехидно, че единственото условие да се спасят е да се откажат от вярата си, знаяйки, че голяма част от мъжете, ако не и всички, не ще приемат подобна „чест и внимание“. А това за него е единственият ключ към по-голяма власт и сила. Макар и да е изминал половин век от мъченическата смърт на епископ Висарион Смолянски родопчани добре разбирали, че и тях ще ги сполети същата участ. Силата на поробителя била да унищожава и убива. Райковци не се съблазнили нито от обещанието за добра служба, нито от личното покровителство, с което ги примамвал ходжата. На отказа им били заобиколени от турска войска, водена от ходжата и избити на 8 юли 1720 г.
Рада Казалийска е съзнавала, че само написаното остава за поколенията. „Историческият бележник“ е послужил като основа за разкриване на събития от една далечна епоха за много литературни историци. Така например писателят Антон Дончев в романа си „Време разделно“ ползва откъси от „Бележника“, доказвайки по този начин неговата историческа ценност. Този документ намира място и в книгата „Писахме да се знае. Преписи и летописи“ от съставителите В. Начев и Н. Ферменджиев, чиято цел е да покажат, че „белезите от раните“, оставени от времето на робството трудно зарастват…
В тропара (църковен химн) на подготвената служба за българските новомъченици се възпява техният подвиг: „Первенцы райского погория кровию осветите стоны селения нашего, мужески Христа пред зверноравныем исповедающе агарянами, тем же яко сугубосотное ликостояние пред престолов Божиим о нас, пречуднии, молится Христу“. На български текстът гласи: „Първенци на райковското погорие с кръвта си осветявате нашите житейски тревоги. Мъжествено Христа изповядвахте пред зверските изповедания на агаряните, ето защо за вашето светло представяне пред престола на Бога ние се молим на Христа“.
Въпреки жестокостите, населението на Смолянска област не се поддало на униние, а напротив. По неписаните човешки закони жестокостта поражда жестокост. Започнало сформиране на чети за отпор и отмъщение. На следващата година на втория ден след църковния празник-голяма Богородица (Успение Богородично) през м. август, събралите се чети влезли в Райково откъм манастира „Св. Атанас“, предвождани от войводите Мирчо от Райково, Дойчин от Райково, Стоян от Очиново, Велко от Левочево, Витан от Кутлово, Вълкан от Пещера, Чило от Петково и Дельо от Беловидово.
По обедно време четите заобиколили селската джамия, хванали Селим ходжа и всички, които участвали в избиването на българите и им отмъстили по същия начин. Заловения ходжа, като главен виновник набили жив на кол и го поставили за назидание на същото място, където са били избити райковци. Местното население не е заличило от паметта си спомена за жестоко избитите си съселяни. Той живее и се предава от поколение на поколение. На 8 юли 1995 г. жителите на планината издигат мемориален параклис „Вси светии“ в близкото Каюско дере. На освещаването му заупокойна молитва отслужва Пловдивският митрополит Арсений в съслужение със свещеноиконом Михаил Михайлов и архиерейския наместник отец Живко Желев от църквата „Св. Неделя“ на Райково, както и отец Георги от църквата „Св. Георги“ в Смолян в присъствието на много жители от града и района. Това високоблагородно начинание е още един израз на преклонение пред големия подвиг на посечените мъченици за вярата Христова. В тяхна памет известният родопски поет Никола Гигов посвещава своята „Балада за възкресението“: