Рада Казалийска (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

По това време д-р Иван Богоров в издавания от него „Цариградски вестник“ (1846–1862) в рубриката „Български известия“, съобщава за това първо в Родопите благородно и родолюбиво начинание, а именно за първото училище на Рада Казалийска.

Учебна година завършва успешно. Учителката Рада устоява пред изпитанията. Издържала е стоически на притесненията, и от страна на турците, и от страна на приелите исляма българи. Предстои да покаже пред родителите на децата, какво са научили, с което да оправдае надеждите им, че знанията които получават, са първите кълнове за духовно издигане. Празникът в края на учебната година съвпада с този на църквата „Св. Неделя“. По-първите хора на селото се събират, за да решат как да ги съчетаят, за да могат учениците свободно, без притеснения да покажат какво са научили. В началото решават изпитът да се проведе на 29 юни на християнският празник „Св. св. Апостоли Петър и Павел“. Но на 28 юни сутринта в селото пристига Ксантийският владика, който убеждава първенците, изпитът да се отложи за 7 юли, тъй като тогава е храмовият празник на църквата „Св. Неделя“ и той ще води тържествената литургия.

Утрото предвещава слънчев летен ден. Тържеството се провежда в двора на църквата, която още от предния ден е украсена със зеленина.

Сутринта на 7 юли 1843 година родители и деца с цветя в ръце се отправят към храма. Той е тясен да побере дошлите да чуят българското слово, което за първи път ще се произнесе на глас.

Отец Григорко заедно със свещениците от съседните села участва в тържествената литургия. Преди да започне службата Ксантийският владика Панарет съобщава, че след литургията, в двора на училището ще се проведе изпит на учениците по повод завършване на първата учебна година. За този ден Рада Казалийска се подготвя с особено вълнение. Тя добре разбира, че ще дойдат както първенците на селото, така и местните погърчили се българи, а така също и представители на турската власт. И затова вълнението й е огромно. Чувството й на дълг към родината и българския род я задължава да бъде прицизна към всичко в този ден. За църковната служба са дошли много миряни, ученици на Рада Казалийска, една част от тях по-възрастни, които обучава за бъдещи свещеници. Те застават зад петимата гръцки псалти на клира. Владиката казва на гръцки: „Евлоги межи Василиу, ту туто“, което на български означава: „Благословено царство, Отца и Сину…“ Учениците на Рада Казалийска отговарят на български. Владиката възмутен застава на царските двери. Настъпва недоволство, което прераства в пререкание между гръцките духовници и учениците на Рада Казалийска. Налага се тя да обяснява на Негово високопреосвещенство Ксантийския владика, че Високата порта с Гюлханският хат-и-шериф дава възможност на българите да се чувстват свободни в изповядване на вярата си. Тогава гръцкият владика приема да служат на гръцки, а българите да отговарят и пеят на български. След службата присъстващите излизат, за да заемат местата си в импровизираната открита зала под голямото сенчесто дърво. Духа лек ветрец, сякаш природата е съпричастна към радостта на българите от селото. Някои от тях тайно трият стичащите по лицата им сълзи. Рада Казалийска застава пред децата усмихната вдъхвайки им кураж и смелост. Бавно вдига нагоре ръце, давайки им знак за първата песен, с която открива тържествения празник. С грейнали лица, гледайки в нея те запяват: