Ужас [bg]

Капитан сър Джон махна с ръка с жест, за който осъзна, че е пренебрежителен, ако не и почти женствен.

— О, някъде около двеста тона, милорд.

Рос отново присви очи.

— За да бъдем точни, по деветдесет тона на всеки от двата кораба — отсече той. — И то когато се заредите догоре в Гренландия, преди да сте пресекли Бафиново море — когато навлезете в истинските ледове, ще са ви останали много по-малко.

Франклин се усмихна и не отговори.

— Да предположим, че достигнете до мястото за зимуване със седемдесет и пет процента от първоначалните деветдесет тона — продължи Рос настъплението си като кораб през крехък лед. — Значи ви остава колко… за колко дни работа на парния двигател при нормални условия, а не в ледовете? Дванайсет дни? Тринайсет? Две седмици?

Капитан сър Джон Франклин нямаше дори най-малка представа. Неговият ум, макар и да беше ум на професионалист мореплавател, просто не работеше по този начин. Вероятно очите му бяха издали внезапната му паника — не заради въглищата, а задето се беше проявил като идиот пред сър Джон Рос, — защото старият моряк сграбчи със стоманена хватка рамото на Франклин. Когато Рос се наведе към него, капитан сър Джон Франклин надуши миризмата на уиски в дъха му.

— Какви са плановете на Адмиралтейството за спасението ви, Франклин? — проскърца Рос. Гласът му беше тих. Отвсякъде се носеха смях и глъчка, обичайни за късните часове на приемите.

— Спасение? — примигна Франклин. Мисълта, че двата най-модерни кораба в света — с подсилени корпуси за плаване през ледовете, оборудвани с парни двигатели, запасени с провизии за пет или повече години и притежаващи екипажи, грижливо подбрани от сър Джон Бароу — може да имат нужда от спасение, изобщо не му се побираше в ума. Идеята беше абсурдна.