Ужас [bg]

След като Уилсън промъква туловището си през горния люк, капитан Крозиър вдига капака на долния и се спуска в трюма.

Тъй като целият трюм се намира под равнището на повърхността на леда отвън, тук е почти толкова студено, колкото и във враждебния свят извън корпуса на кораба. И е по-тъмно, защото тук ги няма нито северното сияние, нито луната, нито звездите, за да разсеят вечния мрак. Въздухът е изпълнен със сажди и дим — Крозиър вижда как около съскащия му фенер се вият черни струи като ноктестата лапа на банши — и вони на нечистотии и застояла вода. Откъм мрака в кърмовата част на кораба се носят скърцащи и дращещи звуци — Крозиър знае, че те са от загребването на въглищата с лопати в котелното. Само остатъчната топлина от котела не позволява на триинчовия слой зловонна вода, плискащата се в краката в подножието на трапа, да се превърне в лед. Отпред, там, където носовата част на кораба е затънала по-надълбоко в леда, има почти еднофутов слой ледена вода, макар че хората работят на помпите по шест и повече часа дневно. „Ужас“, както и всяко друго живо същество, издишва влага през множество от жизненоважните си органи — включително постоянно работещата печка на господин Дигъл — и ако жилищната палуба е просто винаги влажна и обрамчена с лед, а третата палуба е вледенена, то трюмът е подземна тъмница с ледени висулки на всяка греда и вода, стигаща над глезените. Усещането за студ се засилва от плоските черни стени на наредените покрай двете страни на корпуса двайсет и един водни резервоара. Напълнени с трийсет и девет тона прясна вода преди отпътуването, резервоарите сега представляват бронирани айсберги, докосването до които би означавало човек да се лиши от кожата си.

Магнъс Менсън чака в подножието на трапа, както беше доложил редник Уилкс, но едрият моряк не седи на задника си, а стои изправен. Главата и раменете му са свити под ниския таван. Бледото му, буцесто лице и стиснатите му челюсти напомнят на Крозиър за прогнил обелен картоф, натъпкан под уелска перука. Той не желае да среща погледа на капитана си под режещата светлина на фенера.

— Какво има, Менсън?

В гласа на Крозиър не се усеща раздразнението, на което беше дал воля в разговорите си с вахтения и лейтенанта. Той говори с монотонния, спокоен и уверен тон на човек, в чиято власт е да коли и беси.

— Заради призраците е, капитане.

Магнъс Менсън говори с изненадващ за толкова едър човек глас — мек и писклив като на дете. Когато „Ужас“ и „Еребус“ бяха спрели в залива Диско на западното крайбрежие на Гренландия през юли 1845 година, капитан сър Джон Франклин беше сметнал за необходимо да уволни от експедицията четирима души: редник от морската пехота и моряк от „Ужас“ и шивач на платна и оръжейник от „Еребус“. Крозиър беше препоръчал мичманът Джон Браун и морякът Ейкън от неговия кораб да бъдат освободени — от тях нямаше по-голяма полза, отколкото от тежко болни, и изобщо не би трябвало да се наемат за такова пътуване. Ала по-късно беше съжалил, че не беше изпратил вкъщи и Менсън. Едрият мъж беше ако не слабоумен, то толкова близо до това, че на практика разликата не можеше да се усети.