Ужас [bg]

— Жената на адмирал сър Томас Мартин ни изпрати възхитителна картичка и прекрасен букет цветя. Тя беше последната, която ни писа, но трябва да призная, че розите изглеждат великолепно във фоайето. Видя ли ги? Остана ли ти време да поговориш с адмирал Мартин на приема? Естествено, той не е толкова важна личност, нали? Дори и като инспектор на военноморския флот? Разбира се, не е толкова изтъкнат като Първия лорд или Първите пълномощници, да не говорим за твоите приятели от Арктическия съвет.

Капитан Джон Франклин имаше много приятели — всички обичаха сър Джон Франклин. Но никой не го уважаваше. Франклин съзнаваше първия факт и отказваше да приеме втория от десетилетия, но сега вече знаеше, че е истина. Никой не го уважаваше.

Не и след Земята на Ван Димен. Не и след тасманийския затвор и кашата, която беше забъркал там.

Елинор, първата му жена, умираше, когато той се отправи на втората си сериозна експедиция.

Франклин знаеше, че тя умира. Тя също го знаеше. Нейната туберкулоза — и ясното съзнаване, че ще почине много преди съпругът й да умре в битка или по време на експедицията — присъстваха с тях като трети свидетел по време на сватбената им церемония. За двайсет и два месеца брак тя го беше дарила с дъщеря — единственото му дете — младата Елинор.

Дребна, крехка жена по тяло — но почти плашещо силна по дух и енергичност — първата съпруга на Франклин му каза да тръгне на втората си експедиция, за да намери Северозападния проход в дълго пътешествие по суша и море из крайбрежието на Северна Америка, макар че тя храчеше кръв и знаеше, че краят е близък. Тя му каза, че ще е по-добре за нея, ако той не е наблизо. Той й повярва. Или поне повярва, че така ще е по-добре за самия него.

Дълбоко религиозен човек, Джон Франклин се молеше Елинор да умре преди заминаването му. Но тя не умря. Той потегли на шестнайсети февруари 1825 година, написа на любимата си много писма по пътя си до Голямото робско езеро, изпрати й ги от Ню Йорк и Олбъни, и научи за смъртта й на двайсет и четвърти април, в британската военноморска база в Пенитенгуишин. Тя беше умряла скоро след отплаването на кораба му от Англия.

Когато през 1827 година той се върна от експедицията, го очакваше приятелката на Елинор, Джейн Грифин.

Приемът в Адмиралтейството се беше състоял преди по-малко от седмица — не, точно седмица, преди да започне тази проклета инфлуенца. Капитан сър Джон Франклин и всичките му офицери и приятели от „Еребус“ и „Ужас“ бяха присъствали, разбира се. А също и всички цивилни лица от експедицията — ледовият лоцман на „Еребус“ Джеймс Рийд и ледовият лоцман на „Ужас“ Томас Бланки, заедно с ковчежниците, лекарите и склададжиите.

Сър Джон изглеждаше елегантен в новия син фрак, сините си панталони със златни кантове, еполетите със златни ресни, церемониалния меч и триъгълната шапка от епохата на Нелсън19. Капитанът на флагмана му „Еребус“, Джеймс Фицджеймс, често определян като най-красивия мъж в Кралския военноморски флот, също изглеждаше великолепно и се държеше със скромност, достойна за герой от войната, какъвто беше той. Фицджеймс беше очаровал всички тази вечер. Франсис Крозиър, както винаги, изглеждаше скован, непохватен, меланхоличен и леко пиян.