Ужас [bg]

Сър Джон Бароу, по-стар от самия Господ и двойно по-могъщ. Основоположник на сериозните Британски арктически изследвания. Всички останали присъстващи през онази нощ, дори белокосите седемдесетгодишни старци, бяха просто момчета… момчетата на Бароу.

Сър Уилям Пари, джентълмен за пример, дори и когато е сред кралски особи, който беше предприел четири опита да премине през Прохода, само за да види как хората му загиват и кораба му „Фюри“ потъва, смазан и разбит от ледовете.

Сър Джеймс Кларк Рос, отскоро посветен в рицарство, отскоро женен за съпруга, която го беше накарала да се закълне, че приключва с експедициите — той можеше да е командир на експедицията вместо Франклин, ако беше поискал, и двамата мъже знаеха това. Рос и Крозиър се бяха леко отделили от останалите, пийваха си и си шепнеха нещо като заговорници.

Проклетият сър Джордж Бак; на Франклин му беше изключително неприятно да споделя рицарското звание с обикновения мичман, който някога беше служил под негово командване, и при това беше женкар. По време на този прием капитан сър Джон Франклин почти съжали, че двайсет и пет години по-рано Хъдсън беше извадил барута и патроните от пистолетите преди дуела. Бак беше най-младият член на Арктическия съвет и изглеждаше най-щастлив и самодоволен от всички останали, въпреки че беше разбил и почти потопил КНВ „Ужас“.

Капитан сър Джон Франклин беше трезвеник, но след три часа пиене на шампанско, вино, бренди, шери и уиски останалите мъже започнаха да се отпускат, смехът около него стана по-силен, а разговорите в голямата зала — по-неофициални, и Франклин започна да се успокоява, осъзнавайки, че целият този прием, всичките тези златни копчета, лъскави еполети, изискана храна, пури и усмивки бяха заради него. Този път всичко беше заради него.

Затова той беше шокиран, когато по-старият Рос почти грубо го издърпа встрани и — сред дима от пурите и отблясъците от кристалните чаши — започна с рязък тон да го разпитва.

— Франклин, защо, по дяволите, взимаш със себе си сто трийсет и четирима души? — изскърца той като пемза по грапаво дърво.

Капитан сър Джон Франклин примигна.

— Това е голяма експедиция, сър Джон.

— Прекалено голяма, ако питаш мен. Ако нещо се обърка, ще е много трудно дори трийсет души да бъдат преведени през леда, качени на лодките и върнати в цивилизацията. А сто трийсет и четирима… — Старият пътешественик с груб звук прочисти гърлото си, сякаш се канеше да се изхрачи.

Франклин се усмихна и кимна, жадувайки възрастният човек да го остави на мира.

— А и възрастта ти — продължи Рос. — Ти си на шейсет, дявол да го вземе!

— На петдесет и девет — поправи го надуто Франклин. Рожденият му ден беше след почти два месеца. — Сър.

Старият Рос леко се усмихна, но продължаваше да изглежда студен като айсберг.