Японският любовник
- Автор: Альенде Исабель, Алиенде Исабел
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК КОЛИБРИ
- ISBN: 978-619-150-736-8
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Японският любовник». Краткое содержание книги:
– Мисля, че баба ми има сериозни проблеми със здравето, Ирина, и се е затворила в "Ларк Хаус" от гордост, за да не разбере никой – ѝ каза Сет.
– Ако беше така, вече щеше да е умряла, Сет. Освен това в "Ларк Хаус" никой не се затваря. Това е отворена общност, където хората влизат и излизат, когато пожелаят. Затова не се приемат пациенти с алцхаймер, които могат да избягат и да се изгубят.
– Точно от това се страхувам, да не би да се случи нещо такова в някоя екскурзия на баба ми.
– Винаги се е връщала. Знае къде отива и не мисля, че е сама.
– С кого тогава? С някой ухажор? Нали не смяташ, че баба ми ходи по хотели с любовник! – подигравателно каза Сет, но сериозното изражение на Ирина прекъсна смеха му.
– А защо не?
– Та тя е старица!
– Всичко е относително. Тя е стара, но не е старица. В "Ларк Хаус" Алма може да мине за млада. Освен това любовта не знае възраст. Според Ханс Войт на стари години е добре да си влюбен. Полезно е за здравето и предпазва от депресия.
– Как го правят старите хора? Имам предвид онова нещо в леглото – попита Сет.
– Без да бързат, предполагам. Защо не попиташ баба си – отговори тя.
Сет успя да спечели Ирина за свой съюзник и двамата сглобиха картинката. Веднъж седмично Алма получаваше кутия с три гардении, която куриер предаваше на рецепцията. Имената на изпращача и на цветарския магазин не бяха изписани, но Алма не проявяваше изненада, нито любопитство. В "Ларк Хаус" пристигаше и жълт пощенски плик без подател, който тя изхвърляше, след като от вътре извадеше по-малък плик, адресиран на ръка също до нея, но на адреса на Сий Клиф. Никой от семейство Беласко или от прислужниците не беше получавал, нито изпращал тези писма в "Ларк Хаус". Не подозираха за съществуването им, докато Сет не им каза. Ирина и внукът не успяха да разберат кой ги подава, защо са нужни два плика и два адреса за едно и също писмо, нито докъде ще доведе тази необикновена кореспонденция. Тъй като нито Ирина откри следи от писмата в апартамента в "Ларк Хаус", нито Сет в Сий Клиф, предположиха, че Алма ги съхранява в сейф в някоя банка.
Още едно паметно сватбено пътешествие с теб, Алма! Отдавна не бях те виждал толкова щастлива и спокойна. Вълшебната гледка на хиляда и седемстотин цъфнали вишни ни посрещна във Вашингтон. Виждал съм нещо подобно в Киото преди много години. Още ли цъфти така красиво вишната в Сий Клиф, която баща ми посади?
Ти погали имената, гравирани върху тъмния камък на Мемориала в чест на Виетнам, и ми каза, че камъните говорят, че може да се чуят гласовете им, че мъртвите са затворени в тази стена и ни викат, негодуващи, че са били пожертвани. Замислих се за това. Духове има навсякъде, Алма, но мисля, че се разхождат на свобода и не таят гняв.
МОМИЧЕТО ОТ ПОЛША
За да задоволи любопитството на Ирина и Сет, Алма Беласко започна да си припомня на глас с бистротата, с която съхраняваме най-важните моменти, първия път, в който видяла Ичимей Фукуда, и след това малко по малко продължи да съживява спомените от целия си живот. Запознала се с него през пролетта на 1939 година в прекрасната градина на къщата палат в Сий Клиф. Тогава тя била момиченце, което ядяло по-малко и от канарче, мълчала денем и плачела нощем, скрита в утробата на гардероб с три огледала в стаята, която вуйчо ѝ и леля ѝ приготвили за нея – истинска симфония в синьо: сини пердета, син балдахин на леглото, син белгийски килим, сини книжни птици на стената и сини репродукции на Реноар със златисти рамки; син бил и изгледът от прозореца – море и небе, когато мъглата се вдигала. Алма Мендел плачела за всичко, което завинаги изгубила, въпреки че леля ѝ и чичо ѝ е такава настоятелност повтаряли, че раздялата с родителите и с брат ѝ е временна, и друго, не толкова интуитивно момиченце като нея би могло да им повярва.
Последният образ, който съхраняваше от родителите си, бе на строг, възрастен мъж с брада, облечен в черно с дълго палто и шапка, и на много по-млада от него жена, застанала права на кея в Гданск и сгърчена от плач, която ѝ маха за сбогом с бяла кърпа. Колкото повече корабът се отдалечаваше към Лондон с жален вой, двете фигури на кея се смаляваха и размиваха, а тя, вкопчена в парапета на палубата, бе неспособна да отвърне на махането им. Трепереше в пътническите си дрехи; изгубена сред другите пасажери, скупчени на носа и загледани как изчезва страната им, Алма се мъчеше да се владее – така я бяха учили, откакто се помнеше. Отвъд нарастващото разстояние, което ги разделяше, усещаше отчаянието на родителите си и това засилваше предчувствието, че повече няма да ги види. С непривичен за него жест, баща ѝ бе сложил ръка на рамото на майка ѝ, като че ли за да я възпре да не се хвърли във водата, а тя придържаше шапката си с една ръка, за да не я отвее вятърът, а с другата френетично размахваше кърпичката.