Японският любовник
- Автор: Альенде Исабель, Алиенде Исабел
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК КОЛИБРИ
- ISBN: 978-619-150-736-8
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Японският любовник». Краткое содержание книги:
Подозренията на Ирина към мъжа от портрета нямаше как да не заразят и Сет. Девойката внимаваше да не споменава за съмненията си, но при честите си посещения младежът започна да забелязва повтарящите се отсъствия на баба си. Когато я питаше, Алма отговаряше, че е заминала да обучава терористи, да експериментира с айяуаска, или му даваше някакво друго безумно обяснение с онзи ироничен тон, който характеризираше диалозите им. Сет заключи, че се нуждае от помощта на Ирина, за да разплете тази мистерия, но не беше никак лесно да я получи, защото лоялността на Ирина към Алма беше непоклатима. Успя да я убеди, че баба му се излага на опасност. Алма изглежда здрава за възрастта си, ѝ каза, но всъщност е крехка, има високо кръвно, сърцето ѝ ѝ изневерява и страда от начална паркинсонова болест, затова ѝ треперят ръцете. Не знае други подробности, тъй като Алма отказала да се подложи на необходимите медицински прегледи, но във всички случаи баба му трябва да бъде наблюдавана и да избягва рисковете.
– Желаем сигурност за хората, които обичаме, Сет. Но за себе си всеки човек търси независимост. Баба ти никога не би приела да се бъркаме в личния ѝ живот дори ако е за нейно добро.
– Точно затова трябва да го направим, без тя да забележи – обоснова се Сет.
Според Сет в началото на 2010 година неочаквано, за броени часове нещо променило личността на баба му. Утвърдена като творец и като човек, стриктно изпълняващ задълженията си и образец за подражание, тя се затворила в гериатрична клиника, което въобще не ѝ прилягало, и избрала да се облича като бежанка от Тибет според мнението на снаха ѝ Дорис. Късо съединение в мозъка ѝ, каква друга би могла да е причината, добави. Последното, което видели в нея от предишната Алма, било, когато след един нормален обяд оповестила, че отива да си полегне за следобедна дрямка. В пет часа привечер Дорис почукала на вратата на стаята ѝ, за да напомни на свекърва си за празненството вечерта – заварила я изправена до прозореца, е поглед, зареян в мъглата, боса и по бельо. На един стол лежала захвърлена великолепната ѝ дълга рокля. "Кажи на Лари, че няма да присъствам на галавечерта и че го моля да не разчита за нищо повече на мен до края на живота ми." Твърдият ѝ глас не търпял възражение. Снаха ѝ тихо затворила вратата и отишла да предаде посланието на съпруга си. Това била вечерта – най-важната през годината – в която събирали средства за Фондация "Беласко" и на изпитание се поставяла силата на убеждение на цялото семейство. Сервитьорите вече привършвали с подреждането на масите, готвачите бързали е подготовката на банкета, а музикантите от камерния оркестър настройвали инструментите си. Всяка година Алма произнасяла кратко слово, приблизително едно и също, позирала за няколко снимки с най-изтъкнатите дарители и разговаряла с медиите – от нея се изисквало само това, всичко останало било отговорност на сина ѝ Лари. Наложило се да се справят без нея.
На другия ден Алма предприела окончателните промени. Захванала да реди куфари и решила, че много малко от вещите ѝ ще са ѝ нужни в новия живот. Трябвало да се освободи. Първо отишла да си напазарува, после се срещнала със счетоводителя и е адвоката си. Определила разумна пенсия за себе си и предала останалото си състояние на Лари без указания как да го разпредели, сетне оповестила, че отива да живее в "Ларк Хаус". За да прескочи листата на чакащите, откупила реда на някаква антроположка, която срещу подходяща сума се съгласила да почака още няколко години. Нито един Беласко не бил чувал за това място.
– Това е дом за отдих в Бъркли – обяснила без повече подробности Алма.
– Да не е старчески приют? – попитал Лари, разтревожен.
– Нещо такова. Ще изживея годините, които ми остават, без усложнения и без тежести.
– Тежести? Надявам се, че нямаш предвид нас!
– А какво ще кажем на хората? – избухнала Дорис.
– Че съм стара и луда. И няма да сте далече от истината – отвърнала Алма.
Шофьорът я закарал с котката и двата куфара. Една седмица по-късно Алма подновила шофьорската си книжка, която от няколко десетилетия пито веднъж не ѝ се наложило да ползва, и купила кола "Смарт" в лимоненозелен цвят – толкова малка и лека, че веднъж трима палави младежи я преобърнали, както си стояла паркирана на улицата, и я зарязали с колелата нагоре, подобно на легнала по гръб костенурка. Мотивите на Алма да избере тази кола били, че крещящият цвят я правел видима за другите шофьори и че размерът ѝ гарантирал, че ако, за нещастие, блъснела някого, нямало да го убие. Представлявала нещо средно между велосипед и инвалидна количка.