Вещици тризначки - Сексът и вещицата ясновидка

топлене на врата. Замени токчетата си за чифт рошави кожени ботуши, които можеше

и да са ескимоски, надяна чифт грозни жълто-зелени кожени ръкавици и разтърка

длани.

- Сега, къде мога да намеря някакви старинни рокли? О, твърде късно. Домакинът

ни идва.

Хармъни застана почти мирно щом усети Пакстън от другата страна на

затворената врата. Странно, не помнеше да я бе затваряла.

Тя се отвори, преди който и от тях да посегне, и двамата бяха твърде далече, за да

успеят. Хармъни си затананика мелодията от "Зоната на здрача" така, че и Пакстън да я

чуе, отворената врата като прокламация за отвъдното, което той не признаваше.

Той влезе и се фокусира върху дрехите й.

- Кой следи за модната полиция? Защото мисля, че си била заловена от врага.

Тя погледна надолу към ботушите, крещящите ръкавици и античния халат.

- Още съм в процес на работа?

- Не сме ли всички така? На кого говореше?

- Духът.

- Няма дух – рече той, а вратата зад него се затръшна с отекващо ехо.

- Както и да е – додаде той. – Тя ли те облече за Хелоуин?

- Значи е жена?

- От къде, по дяволите, да знам? – Пакстън вдигна температурата на Хармъни с

преценяващия си поглед и интерес, докато горещите тръпки на желанието пълзяха по

гръбнака й, излъчваха се към гърдите й, вътрешната страна на бедрата й… и до места,

които той обхождаше с устни във въображението си. Великолепно!

Като сърна срещу фарове, тя стоеше неподвижна и безмълвна като кутия с жаби,

докато Кинг Пакстън я оправяше във въображението си, а тя – в ума му – се

наслаждаваше и искаше, не, умоляваше за още. Когато тя свърши във фантазията му,

въздъхна, рязко връщайки и двама им в реалността и се зачуди кой от двамата бе по-

изненадан.

Пакстън избърса чело с опакото на ръката си, докато гигантската му ерекция се

опитваше да се измъкне през ципа на панталона. Тя вдигна поглед и го видя да я гледа

как го гледа.

- Намираш това облекло за възбуждащо? – попита тя, целейки се към, но не и

твърде близо до целта.

- Какво да кажа? От доста време съм извън играта.

- Изглежда всичко работи добре.

- О, така е.

- Тествал си го, нали?

Бръчиците от смях се задълбочиха.

- Винаги ли казваш каквото мислиш?

- Почти никога – рече тя. – Това място има странен ефект върху мен.

- Нито пък аз, очевидно, макар някои неща да говорят по-силно от думите.

- Много силно. – Тя наблюдаваше как ерекцията му става поносима, но кой пък

искаше това? Не и тя.

- Продължавай да гледаш – каза той, обхващайки с ръка тила си – и никога няма…

- О! Съжалявам. – Тя се дръпна право към един гардероб и се удари в лакътя. –

Ауч. – Разтърка го, изненадана, че и двамата не пушат по цигара – не че тя пушеше, но

изглеждаше уместно.

Той я завъртя към стенно огледало, ръждясало, но показващо достатъчно, че да я

накара да подскочи от отражението си. Обърна се отново към него с ръка на хълбока.

- Наричам този вид "бездомник на бюджет" или "плашещо днес, в цирка утре".