Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Легионерите, и двамата младежи, облечени в кожени туники, а не военни доспехи, й кимнаха, а по-високият каза:
— Добър вечер, госпожице. Всичко наред ли е?
— Да — каза Исана. — Всичко е наред, благодаря.
По-ниският се обади, като разтегляше думите:
— Защо да не е, в такава прекрасна пролетна вечер като днес. Освен ако не ви е самотно, разбира се.
Неговият незабавен и… донякъде прекомерен интерес към нея беше ключът и Исана почувства как веждите й се вдигат. През много малка част от живота си беше пребивавала на места, където не беше известна, ако не по външен вид, то поне по репутацията си.
Не й хрумна, че тук може да е практически анонимна. Благодарение на мощната водна магия, която й даваше външна младост, и качулката, която прикриваше сребърните нишки в тъмната й коса, тя можеше да бъде объркана с млада жена, не по-голяма от тези легионери.
— Не самотно, сър, не — отвърна на глас тя. — Но благодаря, че попитахте.
Високият се намръщи и около нея плъзна нещо подобно на подозрение на опитен професионалист.
— Млада жена, сама на улицата, в толкова късен час. Госпожице — каза той, — мога ли да попитам какво правите тук?
— Срещам се с приятел — импровизира Исана.
— Малко е късничко за подобни неща в тази част на града — отбеляза ниският легионер.
Високият въздъхна.
— Чуйте ме, госпожице, без да се обиждате, но тези млади граждани от Академията си уговарят срещи, но после не се появяват на мястото на срещата. Те знаят, че не трябва да бъдат забелязани в квартала на доковете с настъпването на нощта, затова обещават допълнителна сума, за да ви примамят тук, но…
— Моля? — рязко го прекъсна Исана. — В какво точно ме обвинявате, сър… — тя раздразнено щракна с пръсти. — Вашето име, легионер. Как е вашето име?
Младият мъж изглеждаше леко обезкуражен и тя усети проблясък от неговата неувереност.
— Хм, Мелиор. Госпожице, не искам да…
— Легионер, Мелиор — агресивно каза Исана със самоуверен вид, който не би могъл да съответства на никоя млада жена. Тя вдигна и спусна качулката си, показвайки сребристо сивата си коса. — Правилно ли разбирам, че ме обвинявате — тя леко подчерта последната дума — в проституция?
Ниският се намръщи и като едва сдържаше войнствеността си, заяви:
— А защо иначе бихте била тук сама толкова късно…
Високият решително пристъпи напред. После каза:
— Нямах предвид нищо подобно, милейди. Но съм длъжен да поддържам реда през нощта.
— Уверявам ви, млади човече, че всичко е наред — категорично отговори Исана. — Благодаря ви за загрижеността — продължи тя и добави леко насмешливо, — както и за вашата учтивост.
Ниският легионер хвърли поглед към партньора си, после към Исана, и сякаш започна да разбира нещо.
— Ох — каза той. — Вярно.
Високият, извинявайки се, завъртя очи.
— Много добре, милейди — каза той и те продължиха по пътя си.
Когато изчезнаха от поглед, Исана силно издиша и се облегна на най-близката сграда, леко разтреперана. Добре щеше да допринесе за тяхната мисия, като се озове зад решетките с останалите своенравни нощни дами, които легионерите събираха.
Велики фурии, дори не трябва да има шанс да не я приемат за неизвестна гражданка. Тя не стана знаменитост по време на предишните си посещения в столицата, но имаше няколко публични изяви от името на Дианическата лига.
Винаги имаше шанс, макар и малък, да я познаят.
— Добра работа — промърмори Кайтай. Момичето-марат с ловкостта на паяк се спусна по стената на сградата, приземи се и с едно движение освободи китката си от тънко въженце.
Тя изсъска, когато бързо хвана торбичката, чийто отвор стискаше здраво със зъби, и я отдалечи от лицето си. От торбичката се извиваха тънки струи пара, а по повърхността й започна да се образува скреж.
— По-бързо, дайте торбата.
Исана отвори платнената торба и видя, че е изтъкана от няколко слоя плътен и издръжлив канап — торба, специално изработена, за да задържа фуриите, затворени в охлаждащи камъни. Кайтай отвори торбичката и изтръска заоблен камък с размерите на детски юмрук.
Вечерният вятър беше хладен, но от охлаждащия камък лъхаше истински студ и Исана побърза да затвори тежката торба.
— Какво си направила? — тихо каза Исана.
— Осигурих това, от което се нуждаем — отговори Кайтай. — Каквото и да каза на тези двамата, беше ефективно. Ще можеш ли да го кажеш отново, ако се наложи?