![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Усети, че нещо в джоба жули крака му. Какво имаше вътре? Вече часове наред се клатушкаше из тези проходи, без да се погрижи да провери какви дреболии е помъкнал при пропадането си през рухналата земя.
Изпразни пришитите към бричовете си джобове, като премигваше и охкаше от болките по изподраните си пръсти, и установи, че не се е лишил кой знае от какво, отлагайки огледа на запасите си. Имаше едно камъче, обло и гладко, което беше вдигнал от земята, защото му беше приятно да го търкаля в дланта си, и почти напълно лишената от отличителни белези катарама, която мислеше, че е захвърлил. Реши да я задържи — евентуално би могла да му послужи за чегъртане или копаене.
Единственото съществено откритие беше парченце сушено месо, останало от вчерашното следобедно хранене. Той огледа лакомо сбръчканата ивица, дълга и широка почти колкото пръста му, но я остави настрана. По-късно сигурно щеше да изпитва по-голяма нужда от нея, отколкото в момента.
Това беше всичко в джобовете му. Златният пръстен, който му беше изпратил Моргенес, си стоеше на пръста му, почти скрит под засъхналата кал, но каквато и полза или значение да имаше в обления от слънчева светлина свят, тук беше напълно безполезен: не можеше да го изяде, а и не би изплашил с него нито един противник. Канукският нож все още беше напъхан в привързаната за крака му кания. Като махнеше него и факлата, беше напълно беззащитен. Мечът му се намираше на повърхността — при Бинабик и Мириамел, ако се бяха измъкнали от копачите — заедно с Бялата стрела, наметалото, бронята и останалите му оскъдни притежания. Ръцете му бяха почти толкова празни, колкото при бягството му от замъка преди година. И отново се намираше в черните подземия. Сред задушната земя…
„Престани — заповяда си той. — Какво казваше Моргенес? „Не какво е в ръцете ти, а какво е в главата ти“. Това все пак е нещо. Сега имам много повече в главата, отколкото тогава. Но каква полза от това, ако умра от жажда?“
Изправи се с мъка и продължи напред. Нямаше никаква представа накъде би могъл да води тунелът, но все трябваше да води нанякъде. Трябваше. Вероятността и в тази посока да стигне до непреодолима стена от рухнала кал или камъни като в другия край не беше нещото, върху което би искал да се замисля.
— В катранената дупка падна Джон…
Саймън пак затананика, този път по-тихичко:
където огнен дракон пазеше имане златно,
без никой за това дори да знае,
защото никому не беше казал той…
Странна работа. Саймън не се чувстваше полудял, но чуваше неща, които не беше възможно да са наоколо. Звукът на плискаща се вода се беше завърнал, по-силен и категоричен отпреди, но сега сякаш идваше от всички страни, като че ли той се движеше в центъра на водопад. Примесена с него, едва доловима сред ромоленето и плисъка, се чуваше глуха реч.
„Гласове! Може би наблизо има други тунели. Може би отвеждат до хора. До истински, живи хора…“
Гласовете и звънът на водата го придружаваха известно време, без да му подскажат източника си, и отново заглъхнаха, изоставяйки го единствено с шума от стъпките му.
Объркан и отпаднал, уплашен какво ли биха могли да означават тези призрачни шумове, той насмалко не падна в една дупка. Залитна, но се задържа, подпрял ръце върху стената, и се втренчи надолу. В дълбочината като че ли проблясваше светлинката на друга факла и за момент му се стори, че сърцето му ще спре.
— Кой… Какво…
Щом се приведе, светлинката се издигна към него.
Отражение. Вода!
Саймън се тръшна на колене и се наведе над малкото езерце, но спря, усетил тежка и неприятна миризма. Топна пръстите си и ги извади. Водата беше някак необичайно хлъзгава. Приближи факлата, за да я огледа по-добре. Лумна внезапен пламък и огнената вълна се втурна срещу лицето му. Той изкрещя от болка и изненада и се строполи назад. За един миг му се стори, че гори целият свят.
Седна и внимателно опипа лицето си. Кожата го болеше, а космите на брадата му бяха опърлени, иначе като че ли му нямаше нищо. Пламъкът танцуваше в дупката на пода на тунела.
„Усирис Ейдон! — изруга безмълвно той. — Късметът на глупака. Намерих вода, а тя пламна — каквото и да е това“.
По изгорената му буза плъзна сълза.
Каквото и да имаше в езерцето, то гореше весело. Саймън се вторачи, до такава степен разочарован, че водата, която беше намерил, се бе оказала негодна за пиене, че дълго не можа да проумее какво точно вижда. Накрая в съзнанието му изплува казаното му веднъж от Моргенес.