Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Сержант Струна?

— Мина пръв, господине — отвърна му жената.

— Отлично. Сега е наш ред.

— Тъй вярно, господине. След вас, господине.

— Не. Аз ще мина последен.

Жената се усмихна — тъмнокожа талийка или отчасти от Дал Хон. Покритите с ризница рамене бяха широки като на мъж.

— Простете, но не това са нарежданията на сержанта.

Между дебелите дъски на подовата врата си проправи път огънче. И двамата отстъпиха приведени.

— Нямаме време за това, войнико. След теб.

Отдаване на чест.

— Тъй вярно, господине.

Пред мрака жената извади късия си меч и свали щита от гърба си.

— Късмет, войнико — каза Рилиш.

— Тъй вярно. Гуглата да ме пази — и тя плюна, изрече кратка молитва, после се впусна напред и изчезна.

Рилиш се обърна към вече притихналото тяло на Бистрата вода; главата на шамана бе паднала на гърдите му, а мазната коса закриваше лицето. Той коленичи до него.

— Бистра вода? Можеш ли да ме чуеш? Не знам какво да кажа… Благодаря ти. Благодаря ти за моите хора.

— Недей да благодариш за честна сделка — донесе се пресипнал шепот. — Спазвай я.

Рилиш се изправи.

— Да.

Погледна тъмнината с ръка на дръжката на унтанския дуелистки меч, пристъпи…

… И навлезе в гора — високи иглолистни дървета, птичи песни, през клоните надолу се процеждаха снопове слънчева светлина — движение между дебелите стволове, някакъв голям елен? — после още една стъпка и прохладна нощ. Подкрепиха го ръце, Струната и жената войник. Той погледна нагоре и се успокои от познатите съзвездия — Близнаците, Вълка, широката Пътека на Светлината.

— Къде сме?

— Малко на запад от крепостта, струва ми се — отвърна Струната. — Можете да видите пламъците от върха на хълма.

Рилиш се огледа наоколо и се ориентира. Намираха се в дълбок дол — сухо речно корито. Наоколо нямаше никого.

— Къде са всички? Децата?

— Вече потеглиха на северозапад, господине. Не можах да ги спра. Казаха, че Бистрата вода така им наредил. Пратих хората с тях.

— Отлично, сержант.

— Ще потегляме ли?

На изток бледооранжево сияние освети един хълм изотзад. Рилиш го гледа известно време.

— Последен поглед, господине?

Лейтенантът трепна, хвана се за крака и отмахна нощните насекоми от лицето си.

— Не, сержант. Всичко е наред. Най-добре да вървим.

— Тъй вярно, господине. Ето го и водачът ни.