Третият близнак [bg]

Когато най-сетне Джийни остана сама, тя се хвърли на леглото и заплака.

Плака дълго. Блъскаше с юмруци възглавниците, крещеше на стените, псуваше с най-мръсните думи, които знаеше, после завря лице в юргана и си поплака още малко. Чаршафите й бяха мокри от сълзи и тук-там се виждаха черни петна от грима й.

След малко стана, изми лицето си и включи кафеварката. „Не е като да са ти казали, че имаш рак — помисли си тя. — Хайде, стегни се!“ Но й беше трудно. Нямаше да умре, вярно, но бе изгубила всичко, за което бе живяла.

Когато бе на двайсет и една, се бе дипломирала като suma cum laude и същата година бе спечелила турнира на Мейфеър Лайт. Отново се видя на корта, високо вдигнала купата в традиционния жест на триумф. Светът бе в краката й. Струваше й се, че тогава някаква съвършено друга личност е държала този трофей.

Седеше на дивана и пиеше кафе. Баща й, това старо копеле, й бе откраднал телевизора и сега не можеше да погледа дори някаква блудкава драма, за да се поразсее малко. Можеше да подъвчи заедно с това и малко шоколад, ако имаше. Помисли си за алкохол, но реши, че това ще я потисне още повече. Дали да не излезе да си купи някои неща? Вероятно щеше да избухне в сълзи в пробната, пък и без това вече бе по-бедна от преди.

Около два часа телефонът иззвъня.

Джийни не му обърна внимание.

Телефонът обаче упорито продължи да звъни и след като й омръзна да слуша чуруликането му, тя го вдигна.

Беше Стив. Веднага след разглеждането на въпроса й той бе отишъл във Вашингтон да се срещне с адвоката си.

— Обаждам ти се от кантората му — каза той. — Искаме да подадеш законен иск срещу УДФ, за да ти върнат списъка от ФБР. Семейството ми ще плати разходите. Смятат, че си струва, защото само така можем да открием третия близнак.

— Пет пари не давам за третия близнак! — отвърна сопнато Джийни.

Последва пауза, после Стив каза тихо:

— Това е важно за мен.

Тя въздъхна. С всичките тия бели на главата, сега трябва да се притеснявам и за Стив ли? После се стресна. А той как се притесняваше за мен? Почувства срам.

— Стив, прости ми — каза умолително тя. — Просто се самосъжалявам. Разбира се, че ще ти помогна. Какво трябва да направя?

— Нищо. Адвокатът ще придвижи нещата в съда, ако има разрешението ти.

Мозъкът й отново заработи.

— Не е ли малко опасно? Искам да кажа, не трябва ли по-напред да уведомим УДФ за иска ни? Но пък тогава Берингтън ще разбере къде е списъкът и ще сложи ръка на него преди нас.

— По дяволите, права си. Чакай малко да му предам това.