Изтръгнати от корен [bg]

— Вече трябва да са на бойното поле — отвърна разсеяно Соля, без да откъсва очи.

— Където трябваше да бъда аз, ако Зигмунд не беше такъв мазен политик.

— Искаш да кажеш, ако Зигмунд беше съвършен идиот, какъвто не е. Нямаше как да ти подари победа в този момент, освен ако не искаше заедно с нея да ти подари и короната. Той, уверявам те, знае, че вече имаме петдесет гласа от магнатите.

— И какво от това? Щом не може да задържи благородниците, не заслужава трона. — Марек скръсти ръце пред гърдите си. — Само ако бях там…

Той отново погледна с копнеж огледалото, а аз гледах и двамата с нарастващо възмущение. Значи тревогата на Зигмунд магнатите да не дадат трона на брат му не беше неоснователна — Марек наистина се опитваше да го получи. Изведнъж разбрах подозрителния поглед на кронпринцесата: смяташе ме за съюзник на Марек. Все пак преглътнах първите десет реплики, които бяха на езика ми, и лаконично казах на Соля:

— Нуждая се от помощта ви.

Това поне ми спечели един поглед с мастилено черните очи, съпроводен дори с повдигане на вежди.

— Не знам кое е по-голямо удоволствие за мен, скъпа: да ти помогна или да чуя това от теб.

— Искам да направите едно заклинание заедно с мен. Трябва да приложим Призоваването върху кралицата.

Той замълча, удоволствието му видимо се стопи. Марек се обърна и ме изгледа строго.

— А сега какво ти е влязло в главата?

— Нещо не е наред! — отвърнах аз. — Не можете да се преструвате, че не виждате. Откакто сме дошли тук, нещастията идат едно след друго. Кралят, отец Бало, войната срещу Росия — всичко това е работа на Леса. Призоваването ще ни покаже…

— Какво? — сопна се Марек и се изправи. — Какво ще ни покаже?

Той се надвеси над мен, но аз отметнах глава, без да отстъпвам.

— Истината! Няма и три дни, откакто я изведохме от Леса, а кралят е мъртъв, в двореца вилнеят чудовища и Полния е във война. Нещо сме пропуснали. — Обърнах се към Соля. — Ще ми помогнете ли?

Соля местеше поглед между двама ни, а по очите му личеше, че пресмята наум. После меко каза:

— Кралицата е оправдана, Агнешке: не можем да я омагьосваме току-така без причина, само защото ти се тревожиш.

— Не може да не виждате, че нещо не е наред! — вбесено повторих аз.

— Нещо не беше наред — каза той със снизходителен и самодоволен глас; с радост бих го разтърсила. Твърде късно съжалих, че не съм се сприятелила с него. Не можех да го изкуша: той вече добре знаеше, че изобщо не искам да споделям магията си с него, а само съм готова да го изтърпя за нещо важно. — Никак дори: тази покварена книга, която ти намери и която вече е унищожена. Няма защо да си въобразяваме тъмни причини, след като вече имаме една известна.

— А последното, което й трябва сега на Полния, са още мрачни слухове — добави Марек, вече по-спокойно; раменете му се отпуснаха, докато слушаше Соля и поглъщаше отровното му, удобно обяснение. Той седна обратно в креслото си и вдигна пак крака на масата. — Нито за майка ми, нито за теб, ако щеш. Магнатите са поканени на погребението и щом се съберат, ще оповестя годежа ни.