Прокобата на Господаря Гад [bg]

Повечето Ратници се бяха заситили, а слънцето клонеше към залез, когато далечен зов ги накара да се огледат настръхнали. Часовият в южния край на поляната отговори и след малко двамата изчезнали стражи се появиха в галоп. Техните ранихини бяха плувнали в пот.

Водеха още двама — жена и момче на около четири години, жители на дървеното поселище. И на двамата им личеше, че са преживели страховита битка.

Разказът на съгледвачите беше кратък. Видели накъде са побягнали оцелелите и някои следи им подсказали, че не всички са избити. Враговете се били махнали отдавна и нямало защо да се връщат при Владетелите, за да ги предупредят. Решили да търсят живи бегълци.

След пладне настигнали жената и детето, които тичали обезумели. Сторило им се, че са ранени. Момчето не било на себе си, а умът на жената ту се прояснявал, ту бръщолевела несвързано. Тя разпознала приятели в мъжете от Кръвната стража, но не можела да им каже нищо. Разсъдъкът й надделял за малко и започнала да ги уверява, че един лечител от Необвързаните живеел само на левга от мястото. Съгледвачите я придружили до пещерата, но изглеждало, че е необитаема от много време. Затова довели двамата оцелели обратно в поселището.

Двамата стояха пред Владетелите, жената стискаше отпуснатата ръчичка на детето. Момчето въртеше глава равнодушно, но нито се взираше в лицата, нито се заслушваше в гласове. Помътнелите му очи бяха неестествено тъмни, сякаш ги изпълваше черна кръв.

— Това е Питен, син на Соранал — неочаквано заговори жената. — Харесва коне.

— Вярно е — обади се единият съгледвач. — Сложих момчето пред мен на ранихина и то го галеше по шията.

Томас не ги слушаше, а гледаше жената. Объркано се опитваше да отсее следите от битката по лицето й — раните, изгарянията, мръсотията и отоците.

— Лора?… — промълви неуверено.

Слънцето се скриваше, но залез нямаше. Облаците се трупаха на хоризонта и краткият здрач притъмняваше бързо в нощ. Въздухът притискаше всичко живо със задушна гъстота, а мракът сякаш се потеше в тревожно очакване.

— Да, познавам те — безсилно отвърна жената. — Ти си Томас Ковенант, Неверник и носител на бяло злато. Приличаш на Берек Полуръкия. Джеханум каза истината. Сполетя ни голямо зло. — Тя изричаше думите усърдно, все едно се опитваше да ги подреди върху острието на меч. — Аз съм Лора, дъщеря на Анамар, и съм една от старейшините на дървеното поселище. Съгледвачите ни сигурно са били избити. Не ни предупредиха. Може би…

Равновесието се наруши и от гърлото й изригна само прегракнал стон:

— Ъън, ъън, ъън…

Изглеждаше, че се бори отчаяно с изгубеното си дар слово. Очите й пламтяха от яростно усилие, главата й се мяташе в желанието да говори. Но измежду кривящите се устни излизаше само все същото „ъън, ъън“.