Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Дървеното поселище е в пламъци!

Всички се разтичаха. Стражите изсвириха пронизително на ранихините. Протал раздаваше отсечени заповеди, които Куаан повтаряше с дрезгави викове. Някои Ратници хукнаха да оседлаят конете, други събираха снаряжението. Когато Томас яхна Дура, отрядът беше готов да потегли. Препуснаха в галоп по брега на Митил.

Но конете скоро се превърнаха в спънка. Дори по-бодрите нямаше как да се мерят по бързина с ранихините, а мустангите, върнали се с Корик от Анделейн, не се бяха възстановили. И неравната местност ги бавеше. Протал изпрати двама стражи напред като съгледвачи и нареди отрядът да забави ход. Томас дочуваше Куаан да скърца със зъби, но нищо не можеха да направят.

По пладне стигнаха до брода през Митил и вече виждаха дим точно на юг, а миризмата на изгоряло тегнеше във въздуха. Протал реши да спрат, за да напоят конете, после продължиха упорито напред, като подкарваха най-слабите животни, които бяха на предела на издръжливостта си.

Няколко левги по-нататък се влачеха още по-мудно, а съгледвачите още не бяха се върнали. Съмнението дали не са попаднали в засада набръчкваше челото на Протал, а очите му проблясваха като топчета полиран гранит. Той заповяда да продължат ходом и изпрати двама стражи напред.

Те се върнаха, преди отрядът да измине още една левга, и съобщиха, че дървеното поселище е затрито. Наоколо било безлюдно, а по следите личало, че първите съгледвачи са продължили на юг.

Протал поведе отряда в тръс и накрая се добраха до останките.

Натъкнаха се на пъклено зверство. След пожара тлеещото дърво стърчеше не повече от сто стъпки над земята, овъгленият дънер се беше сцепил чак до долу и двете половини се бяха наклонили на различни страни. По краищата им горе още пробягваха пламъци, а в подножието на исполинското някога дърво земята беше осеяна с трупове. Други убити жители на поселището бяха пръснати по поляната на юг.

Покрай тази мъртвешка нишка се виждаха няколко повалени пещерни твари, до дървото пък имаше само един труп на Злотворен. Лежеше на дългия си гръб с лице към дървото. Сажденочерният труп беше изкривен също като железния прът, който още стискаше. Наблизо се въргаляше тежка желязна плоча, широка почти десет стъпки.

Смрад на обгоряла плът се стелеше навсякъде по поляната. Щом си спомни за децата в дървеното поселище, Томас се присви от спазми в корема.

Владетелите бяха втрещени от гледката, още не можеха да повярват, че хора под тяхната опека са били изтребени така безогледно. След малко Първият страж Тувор им описа накратко сражението, като съдеше по оставените следи.