Прокобата на Господаря Гад [bg]

Достолепната му осанка се стопи и той се обърна тъжно към дървото, сякаш го молеше безмълвно за прошка.

Томас не се усъмни в догадките на Тувор, прекалено зле се чувстваше от дъха на пролятата кръв. Сол по сърцето обаче не изглеждаше толкова зашеметен. Той подхвана с мрачен глас:

— Това не е дело на Лигоча. Никоя пещерна твар не може да измисли подобен план. Ветрове и облаци, за да прикрие нападението, в случай че има кой да се притече на помощ наблизо. Желязо, за да се предпазват, носено от незнайно колко далече. Нападение без прахосване на силите. Във всичко тук личи намесата на Душегубеца. Камък и море!…

Гласът му пресекна внезапно, той се извърна и подхвана своя напев, за да дойде на себе си.

Куаан наруши мълчанието.

— Но защо тук? — В гласа му се долавяше сянка на паника. — Защо са нападнали това място?

Нещо в тона му, витаещата загуба на самообладание сред храбрите, но неопитни и потресени млади Ратници накара Протал да върне мислите си от пустошта в настоящето. Върховният владетел отговори строго:

— Предводителю Куаан, имаме много работа. Конете ще отдъхват, но ние трябва да се потрудим. Ще изкопаем гробове за мъртвите. След тази гибелна за тях беда е неуместно да предадем телата им на погребален огън. Възложи задачата на своите Ратници. Копайте там — посочи той тревата на стотина крачки от унищоженото дърво. — Ние ще пренесем мъртвите в гробовете.

Напевът на Сол по сърцето спря.

— Не. Аз ще ги нося — помоли Великанът. — Искам да ги почета.

— Така да бъде — съгласи се Протал. — Ние ще приготвим храната и ще обмислим положението, в което се озовахме.

Обърна се към Тувор и му нареди да разположи часови. Първият страж отговори, че осмина не стигат да бдят навсякъде на такава огромна поляна, но ако изпрати ранихините да обикалят хълмовете, не би се наложило да иска помощ от еомана. Той помълча, преди да попита дали да търсят липсващите съгледвачи.

— Ще чакаме — отвърна тежко Протал.

Тувор кимна и отиде при ранихините, които стояха наблизо и гледаха с трескави очи обгорелите трупове около дървото. Събраха се веднага при Първия страж, готови да изпълнят молбата му, и съвсем скоро препуснаха във всички посоки към краищата на поляната.

Владетелите взеха торбите с хранителни припаси и се заеха да приготвят гозби на малкия огън, който Биринер накладе за тях. Ратници отведоха конете там, където вятърът не носеше миризмите откъм дървото, свалиха седлата и ги спънаха, после се върнаха при останалите да копаят.

Сол по сърцето внимаваше на всяка крачка, за да не настъпи мъртвец. Стигна до тежката желязна плоча, успя да я вдигне и я пренесе извън пръстена от тела. Започна да слага полека трупове върху плочата и да ги пренася като с шейна до гробовете. Кожата на изпъкналото му чело се опъваше и свиваше от потисканите чувства, очите му святкаха с опасна възбуда.