Зовът на барабана [bg]

Те тръгнаха на север, ние на югозапад, като се движехме по течението на потока, покрай който бяхме лагерували. Отначало изглеждаше съвсем спокойно и странно усамотено, бяхме само двамата. След малко обаче започнах да свиквам със самотата и да се отпускам, като оглеждах с интерес околността. Все пак това можеше да стане наш дом.

Мисълта беше доста плашеща; това място бе изумително с красотата и богатството си, но така диво, че не можех да си представя в него да живеят хора. Не го казах обаче; само следвах коня на Джейми, който ни водеше все по-дълбоко в планината. Спряхме късния следобед, за да си направим малък лагер и да уловим риба за вечеря.

Светлината изтляваше бавно, отдръпваше се сред дърветата. Гъстите мъхести дънери потъмняваха, но все още поръбени с неуловима светлина, която се криеше сред листата, зелените сенки се променяха с вятъра по залез.

Малко сияние светна внезапно в тревата на няколко крачки от нас, ярко и студено. Видях още едно, и още едно, а после краят на гората се изпълни с тях — падаха лениво, после примигваха, студени светлинки, носещи се в сгъстяващия се мрак.

— Знаеш ли, не бях виждала светулки, докато не отидох да живея в Бостън — казах аз, изпълнена с удоволствие при вида им — сияещи смарагди и топази в тревата. — В Шотландия няма светулки, нали?

Джейми поклати глава, изтегнат на тревата, свил едната си ръка под главата.

— Хубави създания — рече и въздъхна доволно. — Това е любимото ми време от деня. Когато живеех в пещерата, след Калоден, излизах привечер, сядах на един камък и чаках да мръкне.

Очите му бяха притворени, наблюдаваха светулките. Сенките избледняха нагоре, със спускането на нощта. Само преди миг светлината през листата на дъбовете го осейваше с петънца, а сега той сякаш лежеше в смътно зелено сияние и очертанията на тялото му внезапно станаха нереални.

— Сега излизат всички малки буболечки, пеперудки и мушици; всички дребосъци, които висят на облаци над водата. Виждаш как лястовиците се спускат за тях, после идват и прилепите. А рибата се издига към вечерята си и прави кръгчета във водата.

Очите му вече бяха отворени, вперени в морето от трева по склона, но знаех, че вижда повърхността на малкото езеро до Лалиброх, оживяла от потрепващи вълнички.

— Това е само за миг, но имаш чувството, че ще продължи вечно. Странно, нали? — каза замислено. — Почти можеш да видиш как светлината си отива и все пак сякаш внезапно става тъмно и си казваш: Ето! Вече е нощ. — Той посочи към една пролука между дъбовете и долината долу, която бе изпълнена с мрак.

— Не. — Лежах до него на тревата и усещах топлата влага на еленската кожа по тялото си. Въздухът беше плътен и хладен под дърветата, като в църква — сумрачен и ухаещ на припомнен аромат на тамян.

— Помниш ли отец Анселм в абатството? — погледнах нагоре; цветът си отиваше от листата на дъбовете над нас и оставаше само мекото сребристо сиво от долната им страна, като миша козина. — Той каза, че винаги има час от деня, когато времето сякаш спира, но за всеки е различен. Според него това е часът, когато си се родил.