Парижка вендета [bg]

Торвалдсен предпазливо се промъкна през открехнатия портал, зад който бяха изчезнали Ашби, Каролайн Дод и мъжът със зеленото палто. Вече беше сигурен, че именно той беше скочил от корабчето след англичанина.

— Какво ще правим? — прошепна в ухото му Меган.

Беше крайно време да прекрати партньорството си с тази жена. Обърна се и й махна с ръка да го последва навън. След няколко крачки под дъжда отново се озоваха под навеса, който им беше послужил за прикритие. Зад него се виждаха някакви гишета, вероятно за продажба на входни билети.

— Искам веднага да напуснеш това място! — отсече категорично той и я хвана за ръката.

— Не си чак толкова твърд, колкото искаш да изглеждаш, старче! — моментално реагира тя. — Ще се оправя и сама!

— Не е нужно да се забъркваш.

— Нима ще убиеш жената и другия мъж?

— Ако се наложи.

— Напълно си се побъркал! — поклати глава тя.

— Точно така, побъркал съм се. А сега изчезвай!

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Нещата се развиваха странно, като в хипнотичен транс. Един разумен и рационален живот беше на път да потъне в талазите на непоносимата мъка. Колко заместители на щастието беше изпробвал след смъртта на Кай? Работа, политика, филантропия? Изгубени души като Котън и Сам? Нито един от тях не беше успял да потисне ярките пламъци на гнева, които бушуваха в душата му. Но това беше негова битка. Не му трябваше чужда помощ.

— Не искам да ме убият — промълви най-сетне Меган с някакъв скрит упрек в гласа.

— В такъв случай си тръгвай — отвърна Торвалдсен и й подхвърли мобилния си телефон. — Вече няма да ми трябваш.

Обърна се и понечи да тръгне към църквата.

— Старче! — повика го тя.

Той спря, но не се обърна.

— Пази се, моля те!

В тихия й глас се долови искрена загриженост.

— Ти също — отвърна той и излезе под дъжда.