Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
Задъхана като избягал джебчия, спрях да си поема въздух по средата на хълма. Там имаше обществен фонтан и седнах на ръба да си почина.
Бях тук. Наистина тук. Единбург се издигаше зад мен, към сияйните висини на Замъка, и надолу — към великолепната царственост на двореца Холируд в подножието на града.
Последния път, когато бях стояла до този фонтан, Хубавия принц Чарли се обръщаше към гражданите на Единбург, за да ги вдъхнови с гледката на кралското си присъствие. Той скочи развълнувано от ръба към статуята в центъра на фонтана, с един крак в басейна, хвана се за една от бълващите вода глави за опора и закрещя: „Към Англия!“. Тълпата ревеше, доволна от тази проява на младежки дух и атлетическа ловкост. Аз самата щях да съм по-впечатлена, ако не бях забелязала, че водата на фонтана е спряна в очакване на този величествен жест.
Чудех се къде ли е Чарли сега. Беше се върнал в Италия след Калоден, вероятно за да живее така, както живееха кралските особи във вечно изгнание. Не знаех какво прави, но и не ме беше грижа. Той бе преминал през страниците на историята и на моя живот, оставяйки след себе си само опустошение и руини. Предстоеше да видя какво може да бъде спасено.
Бях много гладна; не бях хапнала нищо от бързата закуска с груба овесена каша и варено овнешко призори в един хан до Дъндаф. В джоба ми бе останал последният сандвич, но не исках да го ям в каретата под любопитните погледи на спътниците ми.
Извадих го и внимателно го разопаковах. Фъстъчено масло и желе върху бял хляб. Той беше в доста лошо състояние — с лилави петна от желето, попили в омекналия хляб, и напълно сплескан. Но беше вкусен.
Изядох го внимателно, наслаждавайки се на богатия вкус на фъстъченото масло. Колко много сутрини бях мазала фъстъчено масло на хляб, за да направя сандвичи за училищния обяд на Бриана? Прогоних тази мисъл и се загледах в минувачите, за да се разсея. Те наистина изглеждаха някак различни от съвременниците ми; и мъжете, и жените като че ли бяха по-ниски и следите от недохранване личаха. Все пак у тях имаше нещо много познато — това бяха моите хора, шотландци и англичани предимно, и докато слушах плътната глъчка по улицата след толкова много години носово произношение в Бостън, изпитах странното чувство, че съм си у дома.
Преглътнах последната сладка хапка от стария си живот и смачках опаковката в ръката си. Огледах се, но никой не гледаше към мен. Отворих ръка и пуснах найлоновото фолио да падне на земята. Смачкано на топка, то се изтъркаля по паветата, като се разгръщаше като живо. Лекият вятър го улови и малкото прозрачно парченце внезапно полетя и се понесе над сивите камъни като листо.
Течението, създадено от колелата на карета, го запрати под тях; то примигна веднъж с отразена светлина и изчезна, незабелязано от минувачите. Запитах се дали и моето анахронично присъствие ще причини толкова малко вреда.
„Мотаеш се, Бюшамп — казах си. — Време е да ставаш.“
Поех си дълбоко дъх и станах.
— Извинете — казах, като хванах за ръкава едно момче от пекарната, което минаваше покрай мен. — Търся един печатар — господин Малкълм. Алегзандър Малкълм. — Смесено чувство на страх и вълнение къркореше в корема ми. Ами ако в Единбург нямаше печатница, управлявана от Александър Малкълм?
Но имаше; лицето на момчето се изкриви в размисъл, после се отпусна.
— О, да, мадам — надолу по улицата и после вляво. Карфакс Клоуз. — И пъхна самуните си под мишница, кимна ми и се втурна обратно сред тълпата по улицата.
Карфакс Клоуз. Тръгнах пак през множеството, като се придържах близо до сградите, за да избегна някой дъжд от нечистотии, плиснат от прозорците горе. В Единбург живееха няколко хиляди души и отпадъците от всички тях течаха по канавките на павираната улица и градът оставаше обитаем единствено благодарение на гравитацията и честите дъждове.
Ниският тъмен вход към Карфакс Клоуз зееше точно пред мен, от другата страна на широката Кралска миля. Спрях рязко, втренчена в него, сърцето ми биеше така силно, че можеше да се чуе на цял метър от мен, ако някой се заслушаше.
Не валеше, но скоро щеше да завали и косата ми се къдреше от влагата във въздуха. Отметнах я от челото си и я оправих колкото можах без огледало. После видях един голям прозорец и забързах към него.
Стъклото бе замъглено от конденз, но все пак осигуряваше смътно отражение, в което лицето ми изглеждаше зачервено, с широко отворени очи, но иначе представително. Косата ми обаче се бе възползвала от възможността да се накъдри диво във всички посоки и се измъкваше от фибите в прекрасна имитация на кичурите на горгоната Медуза. Свалих нетърпеливо фибите и започнах да усуквам кичурите.