Каменният кръг [bg]

— Като се има предвид как се отнесоха с планинците въстаници след Калоден, за него е било много разумно да използва друго име на място като Единбург — беше ми обяснил Роджър. — Особено за него — тъй като е бил осъден предател все пак. А и явно му е станало навик, като гледам — добави той критично, взирайки се в надраскания ръкопис на статията срещу акцизите. — За онова време това си е направо подривна дейност.

— Да, звучи точно като Джейми — казах аз сухо, но сърцето ми бе подскочило при вида на разкривения почерк и дръзко изразените мисли. Моят Джейми. Докоснах малкото твърдо правоъгълниче в джоба на полата си и се запитах колко ли време остава до Единбург.

Времето продължаваше да е нетипично добро за сезона, само от време на време ръмеше, и ние изминахме пътя за по-малко от два дни, като спирахме четири пъти за смяна на конете и за да се освежим в крайпътните ханове.

Каретата спря в един двор зад кръчмата „Белият кон на Бойд“, близо до подножието на Кралската миля в Единбург. Пътниците излязоха на слънцето като новоизлюпени какавиди, разрошени от вятъра и с отривисти движения заради дългото седене. След сумрака в каретата дори облачната сива светлина на Единбург изглеждаше ослепителна.

Краката ми бяха изтръпнали и усещах иглички от дългото седене, но въпреки това тръгнах бързо, с надеждата да се махна от двора, докато спътниците ми са заети със свалянето на багажа си. Де такъв късмет; господин Уолъс ме настигна на улицата.

— Госпожо Фрейзър! — каза той. — Да се надявам ли да ми доставите удоволствието да ви придружа до вашата цел? Със сигурност ще ви е нужна известна помощ с багажа. — Той погледна през рамо към каретата, където конярите подаваха чантите и палтата като че ли наслуки на тълпата отдолу, под акомпанимента на неразбираемо сумтене и викове.

— Ами… — казах. — Благодаря ви, но аз… ще оставя багажа си на съхранение при ханджията. Моят… слугата на съпруга ми ще дойде да го вземе по-късно.

Пълното лице посърна леко при думата „съпруг“, но той отстъпи галантно, взе ръката ми и се поклони над нея.

— Разбирам. Мога ли да изразя огромното си удоволствие от вашата компания по време на пътуването, госпожо Фрейзър? И вероятно надеждата да се срещнем отново. — Изправи се и огледа хората, които минаваха покрай нас. — Вашият съпруг ще ви посрещне ли? За мен ще е удоволствие да се запозная с него.

Досега интересът на господин Уолъс към мен бе по-скоро ласкателен, но вече се превръщаше в неудобство.

— Не, ще се срещна с него по-късно — отвърнах. — Много се радвам, че се запознахме, господин Уолъс; надявам се да се видим отново някой път. — Разтърсих ентусиазирано ръката му, което го смути достатъчно, за да ме остави да се слея с тълпата от пътници, коняри и продавачи на храна.

Не посмях да спра близо до хана от страх, че може да ме е последвал. Обърнах се и хукнах по склона на Кралската миля, като вървях толкова бързо, колкото обемните поли ми позволяваха, като се бутах в хората и си проправях път. Бях извадила късмет да уцеля пазарен ден и скоро се изгубих от поглед сред сергиите с бижута и продавачите на стриди по улицата.