Гравитационна дъга [bg]

— О — крокетен чук преметнат през рамо, поза като за рекламна снимка на „Килгор“ или „Къртис“, престорено любезна усмивка към Слотроп, — имам някъде една излишна униформа. Хайде, Слотроп. Добре си, нали? Нямаш нищо строшено, нали?

— Ням-м-м-мам — увит в неговия одрипавял чаршаф и подпомаган да стъпи на крака от загрижени крокетьори, Слотроп излиза от тревната площ куцукайки след Блоут и влиза в казиното. Първо се отбиват в стаята на Слотроп. Заварват я идеално почистена, напълно опразнена, готова за нови гости.

— Хей! — Слотроп издърпва празни чекмеджета, празни като барабани: всички негови дрехи са изчезнали, включително и хавайската му риза. Какво става, по дяволите. Пъшкайки той претършува бюрото. Празно. Шкафовете празни. Отпусните документи, личната карта, всичко е взето. Гръбните му мускули пулсират от болка. — Какво е това, мамка му? — Отива до вратата да провери отново номера на стаята, сега вече всичко е проформа. Той знае. Най-много се тревожи за ризата от Хоган.

— Първо облечи нещо прилично — тонът на Блоут е преизпълнен с погнуса типична за директор на училище. В стаята нахлуват двама подофицери помъкнали куфари. Спират ухилени пред Слотроп.

— Хей, приятел, нещо си объркал фронтовете — вика единият.

— Стига бе. Прояви малко уважение — смее се другият. — Това е Лорънс Арабски!

— Мамицата му — ругае Слотроп. Не може дори ръката си да вдигне, камо ли да я размаха. Двамата отиват в стаята на Блоут, където окомплектоват една униформа. — Слушай, къде е Мъкър-Мафик тази сутрин? — хрумва му на Слотроп да попита.

— Нямам представа, наистина. Сигурно е излязъл с неговото момиче, или момичета. А ти къде си бил?

Но Слотроп вече се оглежда, усилващ се анален страх го обхваща със закъснение, по врата и лицето му избиват капчици пот и потичат като ручейчета. Опитва да намери в тази стая, която Галопа споделя с Блоут, някаква следа от своя приятел. Мъхесто сако, тъмно син костюм на райета, каквото и да е… Нищо.

— Галопа да не се е преместил, а?

— Може да се е нанесъл при Франсоаз или при онази, как й беше името. Дори може да се е върнал в Лондон по-рано, аз не съм бюро за търсене на изчезнали хора.

— Ти си негов приятел… — С нагло свиване на рамената Блоут поглежда Слотроп в очите, за първи път откакто се познават. — Какво, не си ли му приятел? А какъв си тогава?

Отговорът е във втренчения поглед на Блоут, замъглената стая вече става осмислена, в нея няма нищо ваканционно, само униформи шити на „Севил Роу“ по поръчка413, сребърни четки за коса и бръснач, подредени под прави ъгли, блестящ шип на осмоъгълна поставка, на който е надупчено снопче, около сантиметър и половина дебело, старателно подравнени пелюрени листа в пастелни тонове… значи филиал на Военното министерство на Ривиерата. Слотроп отмества поглед настрана.