Гравитационна дъга [bg]

— Късмет — пожелава му напълно сериозно Галопа, а ръката му вече се протяга към обвитото в тюл изкусително дупе на Ивон. Минути на съмнение, да, да… Слотроп изкачва застланото с червен килим стълбище (Добре Дошъл Господин Слотроп Добре Дошъл В Нашата Структура Надяваме Се, Че Ще Прекарате Приятно Тук), безмълвните стълбищни площадки населени с парализирани в процеса на гонитба вечнозелени малахитени нимфи и сатири, нагоре към единствената облещена немигваща електрическа крушка на последния етаж…

Той спира пред нейната врата само за момент, колкото да приглади косата си. Сега тя е с бяла мантия цялата в пайети, с подплънки на рамената, назъбени щраусови пера около шията и на маншетите. Тиарата я няма: на електрическата светлина косата й е като пряспа току-що навалял сняг. Но вътре гори ароматизирана свещ и лунна светлина залива целия апартамент. Катье налива бренди в стари тумбести кристални чаши и когато той посяга да вземе своята, пръстите им се докосват.

— Не знаех, че толкова си падаш по онзи любител на голфа! — Слотроп е изискан и романтичен.

— Той беше любезен и аз бях любезна с него — едното й око като че е присвито, челото й е набръчкано. Слотроп се пита дали не е отворен копчелъкът му.

— И не ми обръщаше никакво внимание. Защо? — Много хитро го даваш, Слотроп, но тя просто изчезва още преди въпроса и подир миг се появява в друга част на стаята…

— Пренебрегвам ли те? — Тя стои до прозореца, морето долу и зад нея, среднощното море, от такова разстояние отделните вълнови потоци са непроследими, всички те обединени в окачената неподвижност на един стар морски пейзаж съзрян в отсрещния край на безлюдната галерия, където чакаш в сянката, забравил защо си там, уплашен от излъчваната от все същия нащърбен сребрист резен интензивна лунна светлина, която се плъзга по морето тази вечер…

— Не знам. Но много флиртуваш.

— Може би така и трябва да правя.

— Като „Може би ни е било писано да се срещнем“?

— О, ти ме смяташ за нещо повече от това, което съм — приплъзва се към кушетката и сяда с подвит под нея крак.

— Знам. Ти си най-обикновена холандска доячка или нещо такова. Пълен шкаф с колосани престилки и-и-и дървени обувки, нали?

— Иди да видиш. — Аромати на подправки от свещта се разпростират като нерви из цялата стая.

— Добре, ще отида! — Той отваря нейния гардероб и в отразената лунна светлина вижда претъпкан лабиринт от атлас, тафта, тънък лен и коприна, тъмни кожени яки и украшения, копчета, колани, шнурове и панделки, меки объркващи женски плетеници от тръби и фунии разпрострени вероятно с километри, в които само за половин минута може да се изгуби… мъжделеят дантели, примигват капси, крепов шал докосва лицето му… Аха-а! я чакай, оперативно-тактическата миризма тук е на карбон тет409, мой човек, и по-голямата част от съдържанието на този гардероб е театрален реквизит. — М-м-м-да-а. Много стилно, много шик.